— Би могла — каза той и вече знаех, че нямаме алтернативен начин да се погрижим за проблема.
Дадох си сметка, че и аз бих могла да правя това, което правеше той в работата си. Никога не съм била мотивирана да сключвам съюзи и договорки с дегенерати, с чудовища. Не се преструвам, че ги разбирам. Не искам да съм техен приятел и в общи линии устоявам на изкушението да вярвам, че мога да мисля като тях. Вероятно не мога. А може би просто не искам и отказвам да го приема. Но любовта на живота ми, мъжът ми, съпругът ми, бе съвсем друга история.
— Как по дяволите се случи това? — Говорех много тихо, почти шепнех, и се ослушвах за гръм, за избухване на бомба.
— Всичко се случи точно по план — каза Бентън и сякаш в него се бе вселил някой като Кари. Или поне притеснително приличаше на това.
По някакъв свой озадачаващ начин той не съдеше тези, които преследваше, и също така не ги мразеше. Те не бяха нищо повече от акули, змии или някакви други смъртоносни същества в голямата хранителна верига на вселената. Той приемаше, че поведението им е предопределено, тъй като нямат своя собствена воля. Не изпитваше чувства към тях. Не и такива, които ние, останалите, бихме разбрали.
— Тя ни дава избор и вярва, че знае точно какво ще решим — каза той, докато карах към моя център. Най-накрая, в почти пет и трийсет.
Поне в КЦК щях да съм на минути от реката, ако се случеше най-лошото, и типично за мен започнах да си представям как би изглеждало мястото. Спрях се. Не можех да понеса мисълта, че Марино може да е мъртъв, още по-малко разкъсан на парчета. Той винаги се бе шегувал, че знае прекалено много за смъртта и колко унизителна може да е тя. Не би искал някой да се присмива на снимките от аутопсията му.
„Погрижи се да не ги разпространяват и да не ми се подиграват, нали, докторке? Защото съм виждал да го правят с други хора…“
— Кой е в къщата на Гилбърт? Има ли вече някой там? — попитах Бентън, докато той разглеждаше нещо в телефона си.
— Имаме агенти на място.
— Ърни се чудеше дали има част от къщата, за която не знаем и която би могла да обясни някои от пробите, които идентифицирахме. Твоите агенти може би ще искат да поразгледат имота за някоя част от него, която не е съвсем видима — казах аз.
И в този момент телефонът му звънна.
— Да — каза той, след това се заслуша. — Трябва да идва отнякъде — каза след миг, и то не особено любезно.
Даде адреса, на който се намирахме, и затвори. Обърна се към мен и каза:
— Четирима от нашите агенти са там и всички чуват едно и също. Някакво странно затръшване, което не могат да идентифицират.
— С Марино чухме същото много пъти. — Продължавах да проверявам огледалата за обратно виждане за мръсен облак дим от избухнала бомба с черен барут.
Ослушвах се за сигнал, който да извести спешен случай, но не виждах и не чувах нищо, което да ми намекне какво се е случило с Марино. Не спирах да си повтарям, че той сигурно е добре, иначе вече щях да знам. Сигурно бе пробил достатъчно широка дупка и вече бе вмъкнал в нея бороскопа с камерата и гледаше какво става вътре.
— Имаш ли нещо против да се отбием там? — попита Бентън и аз не го разбрах.
— Моля?
— Къщата на Гилбърт. Да видим за какво говорят. Този шум все трябва да идва отнякъде.
47.
Завих по Бини стрийт, а минутите си течаха. Не бях чула нищо за Марино и това ме съсипваше.
— Какво става с него? — попитах Бентън, докато карах към кампуса на „Харвард“. — Не може да му отнема толкова време да разбере какво има в багажника. За да пъхне кабела с камерата, му трябва дупка от девет-десет милиметра, което не е чак толкова много. Досега вече трябва да знае какво има вътре — добавих, но ми бе убягнало от съзнанието, че не чувам сирени. И по радиостанцията нямаше нищо, което да показва, че Хайд е намерен в багажника и спасителен екип тръгва натам. Нямах съобщение и от Ръсти и Харолд.
— Луси и Джанет вече се измъкнаха на безопасно място от къщата си — каза Бентън, сякаш за това говорехме. Преглеждаше съобщенията на телефона си, като използваше някакво приложение за криптиране на ФБР, което му позволяваше сигурна и скрита комуникация. — Предположих, че най-доброто място, на което може да са точно в момента, е твоят център. Помислих си, че не е добра идея да са в нашата къща или някъде другаде, докато не разберем по-добре какво се случва.
— Ами Деси и Джет Рейнджър?
— Всички са на сигурно място, Кей. Получих съобщение от Джанет. Казва, че Деси и Джет Рейнджър ще изчакат в твоя кабинет. Всички ще ни чакат. Голямо облекчение е да го чуя.