Хрумна ми, че вероятно нищо няма да й хареса повече от това да представлява прочуто чудовище като Кари.
— Човек най-добре се крие пред очите на всички — каза Бентън. — Съседите са видели червен рейндж ровър да влиза и излиза. Зърнали са млада жена. Защо не са помислили, че нещо не е както трябва? Кари сигурно е правила подобни номера безброй пъти по целия свят.
— Значи е откраднала живота или животите на Шанел — каза Донахю. — Тогава какво я е накарало да я убие след като се е върнала от Бермудите?
— Може да е било просто въпрос на практичност — каза Бентън. — Шанел не е живяла тук дълго. Така че Кари й е обсебила имота и когато тя се е появила, я е убила.
— Нещо обаче я е подтикнало към това решение. — Луси се бе върнала и бе седнала при нас. — И моята хипотеза е, че когато Кари те е простреляла и е видяла Шанел да ти помага да излезеш на повърхността, тоест да ти спасява живота, Шанел е била белязана да умре.
По същия начин, по който Кари бе белязала и Луси. Но прогоних тази мисъл. Не исках да си представям татуировката с водното конче. Не исках да си представям как Кари порязва Луси със същото ножче на швейцарската армия, което бе включила в жестоката композиция седемнайсет години по-късно.
— Не казвам, че е нямало все някога да премахне Шанел — добави Луси.
— Права си — каза Бентън. — Но когато е видяла как Шанел спасява живота на Кей, е изперкала. Дотолкова можем да опростим нещо, което е всичко друго, но не и просто, когато си имаме работа с такъв престъпник.
Преди два месеца и една седмица, когато за малко не умрях, не знаех, че в района е имало други плавателни съдове, съдове на специалните служби. Но вече и изобщо не бях изненадана, защото Бентън знаеше колко опасна е Кари. Не би позволил да се гмуркаме на трийсет метра дълбочина, без да е сигурен, че сме в безопасност. Както се оказа — не бяхме. Със сигурност двама гмуркачи на полицията не бяха. Гмуркачите на специалните служби бяха закъснели и скъпи, ако цитирах Марино. Но помогнаха и ми спасиха живота, след като бях простреляна — бе го направила Шанел Гилбърт.
— Защо това е накарало Кари да я убие? — попита Донахю.
— Опитвам се да разбера причината.
— Вероятно няма да я разбереш — отвърнах.
— Ревност. Омраза. — Бентън отпи от питието си. — Шанел беше герой. Откраднала е шоуто на Кари. Това е най-смелото предположение, което можем да направим за мотивацията й. Нямаме кристална топка.
— Това е най-трудното — каза Луси. — Не знаем подробностите и може никога да не ги научим. Например не съм сигурна какви са били отношенията между Кари и Шанел.
— Имали ли са такива? — попита Донахю.
— Това искам да кажа — отвърна Луси. — Може и да са имали.
— Един от проблемите при хората от разузнаването е, че като че ли никога не знаят на чия страна са — каза Джанет, докато ставах да нагледам вечерята, а и вече не можех да слушам. — Това е непостоянен начин на живот — добави тя, докато носех питието си към задната врата.
Джанет и Луси попитаха дали искам да ми помогнат и аз отговорих, че не. Казах на всички, че ще донеса вечерята на масата, и да се отпуснат и да се наслаждават на коктейлите и антипастите. Отворих мрежестата врата и усетих нещо студено да докосва ранения ми крак отзад. Обърнах се и погалих дългата кадифена муцуна на Сок.
— Разбирам. Значи няма да останеш в нашата компания — казах му и го пуснах да влезе в къщата. — Е, няма с какво толкова да ми помогнеш, но съм доволна, че ще си ми дружинка.
Продължих да говоря на моята срамежлива пъстра хрътка, докато отварях един от хладилниците, за да извадя зеленчуци — два вида марули и два от любимите ми домашно отгледани домати. Сега ще ги изплакна и ще ги разбъркам в центрофугата за салати, обясних весело на Сок, и ще сложа малко едро смлени пипер и морска сол.
— Оцета слагаме най-накрая, за да не попари всичко. — Продължавах да говоря на кучето, което не реагираше и не лаеше — и тогава чух задната врата да се тряска.
Стреснах се, но бързо си спомних, че съм си вкъщи и че не съм сама. Чух бързи тихи стъпки в коридора. Режех доматите на кубчета, когато Деси влезе и ме попита защо плача. Хвърлих вината върху лука, който не белех, но Деси беше проницателно малко момче. Стоеше в средата на кухнята ми с ръце на кръста, с разрошената си кестенява коса и големите си сини очи.