Ако не беше Г-н Пикъл, можеше и да не позная старата стая на Луси с нейните хоризонтални щори, обърнати като смачкан плат или погладена срещу косъма козина, един от нейните навици, който винаги ме бе подлудявал. Тя редовно обръщаше щорите и накрая се отказах да й обяснявам, че това е като да си носиш бельото на обратно. Тя ми отговаряше, че като ги обръща наопаки, е невъзможно да се види през тях отвън навътре. Всеки, който мисли по този начин, е нащрек, че може да го наблюдават, преследват или шпионират. Луси не би позволила на някой да го направи.
Освен ако не знае. Освен ако има доверие на този, който го прави.
Секундите отминаваха, а стаята си оставаше същата. Празна. Тиха. Тухлените стени и облицованият с плочки под бяха съвсем бели, мебелите — евтини, с кленов фурнир, всичко беше семпло и практично и бодеше дълбоко в ума ми, в наситена с болка част на паметта ми, която държах запечатана като човешки труп под бетонна заливка. Това, което виждах на телефона си, можеше да бъде стая в частна психиатрична клиника. Или стая за временно настаняване на офицер във военна база. Или напълно безлична любовна квартира. Но аз знаех какво виждат очите ми. Бих познала умърлушеното плюшено мече навсякъде.
Г-н Пикъл беше навсякъде в Луси и когато погледнах затрогващото му лице, си спомних какво се бе случвало с мен през отдавна отминалото последно десетилетие на миналия век. Бях главен съдебен лекар на Вирджиния, първата жена на този пост. Бях станала настойник на Луси, след като себичната ми сестра Дороти бе решила да ми я остави. Това, което ми бе представено като инцидентно гостуване, стана постоянно и мигът, в който започна, не можеше да бъде по-неподходящ. Първото ми лято в Ричмънд, когато градът беше под обсада, защото сериен убиец душеше жени в собствените им домове и в собствените им легла.
Убийствата ставаха все повече и все по-садистични. Не можехме да го заловим. Нямахме представа кой е. Аз бях нова. Пресата и политиците ми се стовариха като лавина. Не пасвах на обкръжението си. Бях хладна и надута. Бях странна. Що за жена е жена, която дисектира трупове в моргата? Бях неприветлива и ми липсваше южняшки чар. Предците ми не бяха от Джеймстаун или „Мейфлауър“. Някогашна католичка, мултикултурна либералка от Маями, успяла да започне кариера в столицата на Конфедерацията, където броят на убийствата на глава от населението бе най-висок в Съединените щати.
Така и не получих задоволително обяснение защо Ричмънд печелеше палмата на първенството по убийства и защо ченгетата се хвалеха с това. Също така не разбирах и пресъздаването на сцени от Гражданската война. Защо честваха най-голямата си загуба? Бързо се научих да не давам израз на подобен скептицизъм и когато ме питаха дали съм янки, казвах, че не се интересувам от бейзбол. Това обикновено им затваряше устите.
Вълнението от това да съм една от първите жени шефове в Съединените щати бързо се разсея и тенекиената ми купа бързо загуби блясъка си. Вирджиния на Томас Джеферсън изглеждаше повече като упорита военна зона, отколкото като бастион на цивилизацията и просвещението, и не след дълго истината стана безпощадно ясна. Бившият главен съдебен лекар бил набожен алкохолизиран женомразец, който бе умрял внезапно и бе оставил кошмарно наследство. Никой добър сертифициран патолог криминалист с прилична репутация не искал да заеме мястото му. Така че на отговорните лица им хрумнала блестяща идея. Защо да не назначим жена? Жените ги бива да оправят бъркотии. Защо да не вземем жена съдебен лекар? Няма значение дали е млада и й липсва необходимият опит да оглави щатска система. Стига да има съответното образование и да се държи прилично, позицията е нейна. А какво ще кажете за свръхквалифицирана, прецизна към детайлите, обсебена от работата си италианка перфекционистка, израснала в пълна мизерия, която умира да се докаже, свръхмотивирана е и е разведена без деца? Е, почти без деца, докато не се случи неочакваното. Единственото отроче на сестра ми — Луси Фаринели, беше бебето, оставено на прага ми. Само дето това бебе беше на десет години, знаеше повече за компютрите и техниката, отколкото аз някога щях да науча, и беше табула раза в социално отношение. Да кажем, че Луси бе трудна, е все едно да кажем, че светкавицата е опасна. Твърдение, което винаги е вярно.
Племенницата ми беше и си оставаше предизвикателство. Непроменимо и нелечимо. Но като дете бе невъзможна дивачка. Беше гениален абориген, гневна, красива, огнена, безстрашна, неизпитваща угризения и недосегаема, прекалено чувствителна и ненаситна. Нищо, което правех за нея, не бе достатъчно. Но аз се опитвах. Опитвах се неуморно въпреки лошите перспективи. Винаги се бях страхувала, че ще съм лоша майка. Нямах никаква причина да съм добра.