Мислех си, едно че плюшено мече може да накара едно пренебрегнато дете да се чувства по-добре и вероятно обичано, и докато гледах Г-н Пикъл на леглото на бившата стая на Луси, запечатана от видеонаблюдение, което допреди минута не знаех, че е съществувало, лекият шок премина в общо спокойствие. Мониторът на жизнените ми показатели отчете права линия. Съсредоточих се. Започнах да мисля ясно, обективно, научно. Трябваше. Видеото, което течеше на телефона ми, беше автентично. Беше много важно да приема това. Записът не беше обработен, нито изфабрикуван. Знаех дяволски добре какво виждам.
Академията на ФБР. Общежитие „Вашингтон“. Стая 411.
Опитах се да определя кога точно Луси живееше там като стажант, а после и като млад агент. Преди да си загуби работата. В общи линии бе уволнена от ФБР. След това и от Въздушния контрол. След това стана наемник за специални задачи и започна да изчезва по мисии, за които не исках да знам, преди да основе своя собствена криминологична компютърна компания в Ню Йорк. Докато не захвърли и това.
И вече бяхме тук, петък сутринта в средата на август. Луси бе на трийсет и пет, изключително богата технологична бизнесдама, която щедро споделяше таланта си с мен и с моя Криминологичен център в Кеймбридж (КЦК), и докато гледах записа от видеонаблюдението, бях едновременно на две места. Назад във времето и тук, в настоящето. Те бяха свързани. Едно цяло.
Всичко, което бях правила, ме бе бутало неспирно като свлачище към това мраморно фоайе, оплискано със съсирена кръв. Случилото се досега ме бе довело точно на мястото, на което бях, накуцваща, изпитваща болка, с лошо ранен крак и с разлагащ се труп на пода до мен. Моето минало. Но което бе по-важното — миналото на Луси. Пред очите ми се завъртя галактика от ярки образи и тайни в огромна непрогледна бездна. Тъмнина, скандали, измами, предателства, спечелени, загубени и пак спечелени битки, неточни изстрели, попадения в целта и разминавания на косъм.
Общият ни живот бе започнал с надежди, мечти и обещания и постепенно бе ставал ту по-лош, ту по-добър, докато накрая се задържа като приличен, а след това се разви до доста сносен, докато отново не отиде по дяволите миналия юни, когато аз за малко не умрях. Мислех си, че филмът на ужасите е свършил завинаги и никога няма да си спомним за него. Не можех да съм се объркала повече. Сякаш бях надбягала свръхбърз влак и след това бях блъсната от него.
2.
— Някой пита ли докторката? — Гласът бе на полицая от Кеймбридж Хайд. — Имам предвид, че марихуаната може да го причини това, нали? Пушиш прекалено много трева, надрусваш се и ти хрумва някаква идиотска идея като — защо да не сменя крушката на лампата гол? Звучи ми логично. Нали? Ха! Много логично, нали? И падаш от стълбата посред нощ, когато наоколо няма никого, и си чупиш черепа.
Първото име на полицай Хайд бе Парк, родителите му сигурно много са го мразели, за да го кръстят така. Измисляха му всякакви обидни прякори и той не оставаше длъжен. За да станат нещата още по-лоши, полицай Парк Хайд беше пълен, нисък, с лунички и странна морковеночервена коса, приличаше на лоша пародия на парцалената кукла Анди. В момента не бе в полезрението ми. Но имам отличен слух, почти компютърен, също като обонянието ми (или поне така се шегуват).
Представям си миризмите и звуците като цветовете от спектъра или като инструменти в оркестър. Добра съм при възпроизвеждането им. Да вземем одеколона. Някои полицаи се поливат доста с одеколон, а мъжкият мускусен аромат на Хайд бе силен като гласа му. Чувах го в съседната стая да говори за мен, да пита какво правя и дали знам, че умрялата жена е използвала наркотици, че най-вероятно е психично болна, откачалка, направо изкукуригала. Ченгетата обикаляха жилището и си говореха, сякаш ме няма, а Хайд свиреше първа цигулка в този оркестър от забележки и ремарки. Изобщо не се сдържаше, особено когато ставаше въпрос за мен.
„Какво ли е открила д-р Смърт? Как е кракът на Шефката на зомбитата след… нали се сещаш? (Шушу-мушу). Кога ще се връща в ковчега? Мамка му! Не е хубаво да говоря така, като имаме предвид какво се случи преди два месеца във Флорида. Ама знаем ли какво точно се е случило на морското дъно? Сигурни ли сме, че я е докопала акула? Или се е простреляла, без да иска, с харпун? Вече е добре, нали? Това наистина трябва да я е разлюляло… Не може да ме чуе, нали?“