Масова преебавка. Точно това ми подсказваше интуицията, а имаше и нещо друго. Усещах присъствие в къщата. На някой друг освен ченгетата. И освен мъртвата жена. Освен икономката, която се бе появила в осем без петнайсет тази сутрин и бе направила шокиращото откритие, което бе съсипало деня й, както гласи клишето. Усещах нещо, което ме изнервяше, и нямах емпирично обяснение за него, но не възнамерявах да обеля и дума.
Обикновено не споделям така наречените си „предчувствия“, интуитивните си проблясъци, нито с ченгетата, нито дори с Марино. От мен не се очаква да имам недоказуеми впечатления. Всъщност е още по-лошо, защото става въпрос за мен. От мен се очаква да нямам чувства — и в същото време ме обвиняват за това. С други думи — Параграф 22. Никога не мога да спечеля. Но това не е нищо ново. Свикнала съм.
— Госпожо? — Непознат мъжки глас, но не вдигнах поглед, както бях застанала във фоайето, покрита с бял найлон от главата до петите, с телефон в голите си ръце, на метър от тялото на мъртвата жена до изправената стълба.
Професия — неизвестна. Била потайна. Привлекателна по предизвикателен отблъскващ начин, кестенява коса, сини очи, както можех да съдя от снимката на шофьорската книжка, която ми бяха показали. Дъщеря на влиятелната холивудска продуцентка Аманда Гилбърт, собственичка на този огромен имот, която пътуваше към Бостън от Лос Анджелис. Толкова знаех, но то обясняваше доста. Двамата полицаи от Кеймбридж и един от Масачузетската щатска полиция вече минаваха през трапезарията и говореха на висок глас за филмите, които Аманда Гилбърт била или не била направила.
— Не съм го гледал. Но гледах онзи другия с Итън Хоук.
— Дето го правили дванайсет години? В който виждаме как детето пораства?
— Това беше яко.
— Нямам търпение да гледам „Американски снайперист“.
— Онова, което се случи с Крис Кайл? Невероятно, нали? Прибираш се у дома от война като герой, очистил си сто и десет души и някакъв нещастник те убива на стрелбището. Все едно Спайдърмен да умре от ухапване на паяк. — Беше Хайд, говореше, докато заедно с другите полицаи се навъртаха край стълбището в дъното на фоайето, без да се приближават към мен и към вонята, която ги държеше настрани като стена от топъл мръсен въздух.
— Доктор Скарпета? Както казах, ще ходим за кафе. Нещо за вас? — Хайд имаше раздалечени жълтеникави очи, които ми приличаха на котешки.
— Не, благодаря. — Но не му благодарях.
Бях изнервена, въпреки че не го показвах: чувах още изстрели и си представях стрелбищата. Чувах тъпи удари на олово в изскачащи стоманени мишени. Чувах острия звън на изхвърлени гилзи, които отскачаха от бетонните площадки и пейки. Чувствах южняшкото слънце да напича главата ми и засъхналата пот под полевото ми облекло във времето, когато всичко бе най-добро и най-лошо в живота ми.
— А минерална вода, госпожо? Или може би сода? — Беше полицаят, който ми говореше между две изкашляния. Не го познавах, но нямаше да се разберем, ако продължаваше да ме нарича „госпожо“.
Учила съм в „Корнел“, в юридическия факултет на Джорджтаун и в медицинския на „Джон Хопкинс“. Бях полковник от резерва на Военновъздушните сили. Давала съм показания пред сенатски подкомисии и съм гостувала в Белия дом. В момента бях главен съдебен лекар на Масачузетс и директор на криминологични лаборатории, както и много други неща. Не бях стигнала толкова далеч, за да ме наричат „госпожо“.
— Нищо, благодаря — отвърнах учтиво.
— Ще вземем кафето в термочашки. Та да остане топло.
— Страхотен ден за горещо кафе. Какво ще кажете за айскафе?
— Добра идея. Тук все още е като в сауна. Не мога да си представя какво е било по-рано.
— Фурна, какво. — Още ужасна кашлица.
— Е, аз поне излях няколко литра пот.
— Скоро трябва да приключим. Отваряме и затваряме случая, нали, докторе? Токсикологичните изследвания ще са интересни. Била е надрусана. В такова състояние хората си мислят, че знаят какво правят, но не е така.
„Напушен“ и „надрусан“ са две различни психоактивни състояния и не вярвах, че тревата е обяснение за случилото се тук. Но нямаше да изрека това, което минаваше през главата ми, тъй като полицаят и Хайд продължаваха да си разменят реплики като на пинг-понг. Ту единият, ту другият. Ту единият, ту другият. Монотонно, досадно. Исках само да ме оставят на мира. Да си гледам телефона, да разбера какво по дяволите се случва, кой е отговорен и защо. Ту единият, ту другият. Ченгетата не млъкваха.