Искаше ми се да й кажа, че съжалявам, докато оглеждах локвите гъста засъхнала кръв с почернели краища. Бе изникнало нещо извънредно. Трябваше да тръгвам, но щях да се върна. Ако можех, бих й казала, че съм смътно наясно колко силно бръмчат мухите във фоайето: бяха нахлули в къщата, докато полицаите отваряха и затваряха вратите, за да влизат и излизат. Проблясваха като капчици петрол, кацаха и пълзяха, търсеха рани или други отвори, за да снесат яйцата си.
Вниманието ми рязко се върна към дисплея на телефона. Изображението беше същото. Празната стая на Луси в общежитието. Секундите си течаха. Двеста осемдесет и девет. Триста и десет. Вече бяха минали почти шест минути и сигурно вече нещо се задаваше. Кой ми го бе пратил? Не беше племенницата ми. Нямаше никаква причина да го направи. И защо да го прави сега? Защо след толкова много години? Имах чувството, че знам отговора. Не исках да е верен.
„Мили боже, нека не съм права!“ Но бях. Трябваше да съм абсолютно изключила, за да не мога да събера две и две.
— Имат вегетариански сандвичи, ако си падате по тях — каза един от полицаите.
— Не, благодаря. — Продължавах да чакам и да гледам… и тогава усетих нещо друго.
Хайд бе насочил телефона си към мен. Снимаше.
— Нищо няма да правиш с това — казах аз и го изгледах свирепо.
— Мислех да го пусна в Туитър, след като го пусна във Фейсбук и го постна в Инстаграм. Шегувам се. Да не гледате филм на телефона си?
Гледаше ме. Очите му блестяха по онзи палав начин, както преди да изтърси поредната тъпа шега.
— Не ви виня, че се забавлявате — каза той. — Тук е доста умряло.
— Аз не мога така. Прекалено съм старомоден — каза щатският полицай. — Трябва ми екран с прилични размери, ако ще гледам филм.
— Жена ми чете книги на телефона си.
— Аз също. Но само когато шофирам.
— Ха-ха. Голям си смешник, Хайд.
— Мислиш ли, че си струва да отцепим тази част? Хей, докторе?
Осъзнах, че е дошъл още един полицай. Той започна да обяснява какво да се прави с кръвните проби. Не му знаех името. Оредяла сива коса, мустаци, нисък и набит, от онези, за които казват, че са високи и стройни като табуретки. Не работеше за разследването, но го бях виждала по университетските улици на Кеймбридж да спира хора и да им пише актове. Още един, от когото нямаше никаква полза и не биваше да е тук, но не бях в позиция да гоня ченгета от местопрестъплението. Трупът и всички свързани с него биологически доказателства бяха под моята юрисдикция, но само това. Технически.
Да, технически. Защото общо взето аз решавам кое е моя работа и моя отговорност. Рядко някой спори с мен. Все пак моите отношения с правораздаването са в духа на сътрудничество и в повечето случаи полицаите са повече от доволни да се занимавам с каквото си поискам. Но май вече беше по-различно. Май започвах да разбирам как са се променили нещата за два кратки месеца.
— В онзи курс по кръвни локви, на който ходих, ни казаха, че всичко трябва да се огражда, защото ще те питат в съда — каза ченгето с оредялата сива коса. — Ако дадеш показания, че не си си направил труда да отцепиш място, това ще изглежда зле пред съдебните заседатели. На това му викат списък с отрицателни въпроси. Защитата ги задава до един, за да те накара да изглеждаш така, все едно не си си свършил работата. Все едно си некомпетентен.
— Особено ако съдебните заседатели гледат „От местопрестъплението“.
— Стига бе.
— Какво му е на „От местопрестъплението“? Ти да нямаш вълшебна кутия в този случай?
Това продължаваше, но аз почти не ги чувах. Давах им да разберат, че отцепването ще е загуба на време.
— Това го разбрах. И Марино не вижда смисъл — каза един от полицаите.
Толкова се радвах, че и Марино го е казал. Това би трябвало да означава, че е вярно.
— Можем да докараме пълен набор от техника, ако искате. Просто ви напомням, че имаме тази възможност — каза ми щатският полицай и продължи да обяснява за тестове, електронни теодолити и електронни измерватели на разстояние, макар че не използва точно тези думи.
„Знам ви възможностите по-добре от теб и съм виждала повече трупове по местопрестъпления, отколкото можеш да си представиш.“
— Благодаря, но не е необходимо — отвърнах, без дори да поглеждам кървавите йероглифи под и около тялото.