— Няма я.
— Погледна ли вътре?
— Не можех да погледна вътре; на вратата има катинар.
— Какво?
— Един малък катинар. Автоматичен, нали знаеш. Сложен е на вратата.
— Попита ли дали някой не я е виждал?
— Да, но никой не знае къде е.
Мартин разтърка очите си. Не беше спал от два дни, докато се опитваше да разбере какво се е случило. Как така една болна стара жена, която беше дала последните си пари, за да изпрати сина си да учи в Америка, беше изчезнала безследно?
Обзе го паника и той не успя да я превъзмогне. Беше пропуснал два дни лекции, за да говори по телефона. В крайна сметка не му остана нищо друго, освен да хване самолет до вкъщи. Просто в Южна Африка нямаше човек, който да си направи труда да я издири.
— Извинете — обади се един женски глас от лявата му страна. — Добре ли сте?
Погледът му се плъзна по празната седалка до него към задната редица и срещна очите на една привлекателна жена, която го наблюдаваше.
— Да, благодаря ви.
— Изглеждахте толкова стреснат, когато се събудихте. Помислих си, че ще си счупите врата, както спяхте — усмихна се тя.
Отдясно, малко надолу по коридора, имаше редица обществени телефони и умът му вече се занимаваше с този факт, но Мартин си наложи да се концентрира върху думите й.
— Съжалявам… не разбирам за какво говорите.
— Постоянно се унасяхте и главата ви бавно се спускаше, ето така… — Главата й клюмна напред, после подскочи нагоре. — А после пак отначало.
— Съжалявам — повтори той. По някакъв начин се почувства виновен.
— Няма за какво да съжалявате. Но вратът ме заболя само като ви гледах.
Той кимна, като отвърна на усмивката й. При обикновени обстоятелства щеше да изпита задоволство, че една красива американка се притеснява за него, но сега можеше да мисли само за редицата телефони и оставащите импулси в картата му. Мартин пъхна дясната си ръка в джоба на панталона. Имаше само осемдесет долара и кредитна карта „Виза“, за да изкара следващите няколко дни. Самолетният билет беше друго нещо. Добрината на хазяйката му го беше просълзила, когато тя му каза да не се притеснява и предложи да му купи двупосочен билет.
— Ще ми отнеме време да ви се издължа — беше казал той.
— Това не ми струва нищо — бе отвърнала тя. Тримата му съквартиранти й бяха разказали в какво положение се намира. — Имам право на намаления за редовен пътник, които нямам време да използвам, така че не е кой знае какво.
Беше успяла да го включи в списъка на чакащите за Лондон, и той отново доближи гишето и тихо застана отстрани, за да изчака служителката да въведе данните на полета в компютъра си.
— Извинете, аз…
— Все още не съм готова, сър. Ще направя съобщение. Моля, седнете.
— Но аз съм в листа на чакащите, разбирате ли, и се притеснявам…
— Сър! Казах, моля седнете и аз ще направя съобщение, когато съм готова. Окей?
— Добре.
Мартин се обърна и пое към един свободен телефон. Чу звъна на апарата от отсрещната страна, в малкия магазин, в който пазаруваше майка му, но никой не вдигна. Отново затвори очи, като се опитваше да се убеди, че просто е заминала на някое малко пътешествие. Може би е решила да отиде с влак до Кейптаун, каза си той, въпреки че не вярваше в това. Тя се страхуваше да пътува, а зрението й толкова беше отслабнало, че понякога се препъваше в собствената си къща. А и катинарът…
Знаеше, че тя беше имала проблеми с хазяина. Той беше заплашил да я изхвърли още преди една година и Мартин се беше хванал на допълнителна работа в университета, за да може да й изпрати парите за наема. Дали хазяинът не беше заключил къщата, за да я изгони? Господи, не.
Но Мартин беше обмислил какви ли не възможности и всичко се свеждаше до следния простичък факт: една жена, която не беше напускала селото си от трийсет години, изведнъж беше изчезнала, а домът й беше заключен с катинар.
Сбърчил чело от напрежение, Мартин се върна на мястото си, като почти не забеляза жената, която го беше заговорила. Но тя все още го наблюдаваше. Очите им отново се срещнаха и той успя да се усмихне — трудна задача в сегашното му състояние. Тя изглеждаше към средата на трийсетте, беше изключително висока и много елегантна, с дискретен грим. Пясъчнорусата й коса беше дълга до раменете. Не точно красива, помисли си той, но впечатляваща бяла жена.