— Не — отвърна, като затвори бележника си. — Всички са свободни. Включително и вие, разбира се. Поискахте да говорите по телефон, нали?
Той я въведе в един съседен кабинет и й подаде слушалката.
— Операторът е готов да ви свърже.
Джени му благодари и извади една бележка от дамската си чанта. Откри номера в Швейцария, който търсеше, и го предаде на оператора. Няколко минути по-късно излезе от кабинета и видя, че инспекторът я чакаше.
— Усмихвате се, мис Бретсън. Добри новини ли имаше?
Джени кимна и му разказа за тежката автомобилна катастрофа на Джана Ливай и отчаяното пътуване на родителите, както и за препятствията, които „Меридиън“ и системата на въздушния транспорт бяха поставили на пътя им.
— Дъщеря им е дошла в съзнание малко след като са пристигнали в болницата и лекарите смятат, че вече има шанс да се оправи — каза Джени. — Толкова се радвам.
— Необичайно е служителка на авиокомпания да се вълнува така за пътниците си — отбеляза инспекторът. — Особено в днешно време.
Десният лакът на Мартин Нгуме се плъзна от облегалката. Внезапното движение отново го събуди. Той потърка очи и се изправи замаяно, като погледна близкия часовник.
„Четири часа — помисли си. — Кацнахме преди четири часа в Марсилия. А трябваше вече да съм в Кейптаун.“ Спомни си как беше последвал останалите пътници от самолета на „Меридиън“ в една претъпкана чакалня, където всички бяха разпитани един по един.
Виждаше телефонна будка от другата страна на чакалнята. Някой от армията полицейски и летищни служители му беше обещал на английски с тежък акцент, че ще му помогне да се обади в Южна Африка на сутринта. Посред нощ нямаше смисъл. В малкия магазин в Совето нямаше да има никой, който да вдигне телефона, камо ли да му каже нещо ново за съдбата на майка му.
Мартин се обърна към един също толкова сънлив мъж до себе си.
— Знаете ли кога ще можем да продължим към Южна Африка?
Мъжът поклати глава и въздъхна, но в същия момент уредбата оживя:
Господин Мартин Нгуме, моля обадете се на служителката до вратата. Господин Мартин Нгуме.
За момент Мартин си помисли, че все още сънува. Сякаш отново беше до гишето в Лондон преди толкова много часове.
Но не, този глас беше различен.
Мартин се изправи от седалката и помаха, а служителката бързо закрачи към него.
— Вие ли сте Мартин Нгуме?
— Да.
— Бихте ли ме последвали, мистър Нгуме? Очакват ви на телефона.
— Мен? Но кой…
Обзе го страх, докато вървеше след нея. Не усети как го въведоха в един малък кабинет и му подадоха слушалката.
— Ало?
— Мартин? Ти ли си? — попита развълнувано един познат мъжки глас.
— Да. Филип? — В ума му се мярна лицето на един от съквартирантите му. — Филип ли се обажда?
— Кой друг, човече? Тук съм, в апартамента. Видяхме те по Си Ен Ен, след като чухме, че вашият полет има проблеми, че сте го отвлекли или нещо подобно. Както и да е, радвам се, че си добре. Трябваше ми разрешение от Конгреса, за да се свържа с теб.
— Аз съм добре, Филип, но… все още не знам нищо за майка ми, а ще отнеме още много време, докато стигна до Совето.
— Тя е добре, Мартин. Повярвай ми. — Филип доволно се засмя.
— Бих искал да ти вярвам — отвърна Мартин, — но е много страшно, когато една стара жена изчезне и никой не знае къде е отишла или какво е станало с нея.
— Е, познай какво, съседе? Ние знаем къде е отишла, а освен това знаем, че е съвсем добре, макар че се притеснява за теб.
Мартин замълча, като се опиташе да разбере думите му.
— Ти… ти знаеш? Как? Говорил ли си с нея? Свързал си се по телефона?
— Не. Искам да кажа, да, говорихме с нея. Сигурен съм, че е тя.
Мартин затвори очи и поклати глава. Ушите му си играеха номера, като го караха да чува това, което искаше да чуе.
— Значи не си сигурен, Филип? Как звучеше гласът й?
— Мартин, майка ти нали е една дребна чернокожа госпожа, много добре облечена, с голяма, широка усмивка?
— Ами… да, но защо… не те разбирам.
— Спомняш ли си статията за теб във вестника?
— Да.
— Е, някакъв добросърдечен богат човек от Чикаго очевидно се е трогнал от това, което си казал, как учиш в колеж заради майка си и така нататък, и решил, че тя трябва да дойде в Чикаго. Затова платил на един адвокат от Кейптаун да уреди нещата и когато адвокатът писал на майка ти, тя зарязала всичко… нали така, мисис Нгуме? — каза той някому. — Аха… тя кима. Когато получила писмото от адвоката, майка ти тръгнала, без да каже на никого, просто хванала влака за Кейптаун. Пристигна тук с лимузина преди няколко часа да те търси. Всичко трябвало да е изненада. Ето. Давам ти я.