Брайън почти беше завършил разказа си за събитията, когато спряха до терминала на „Американ Еърлайнс“ и тя паркира.
— Ако полетът ти не закъснее, имаш четирийсет минути.
Той се поколеба с ръка на вратата, без да откъсва очи от нея.
— Идваш ли понякога в Бостън?
Тя се усмихна с лъчезарна, щастлива усмивка, която го стопли по начин, по който не се беше чувствал, откакто загуби Дафни.
— Обожавам Бостън, но рядко ме канят.
Той усети как собствената му усмивка неволно става по-широка.
— Искаш ли покана?
— Зависи кой я отправя — каза тя, като наклони глава и разтърси тъмната си вълниста коса.
Той стисна ръката й.
— Искаш ли да дойдеш в Бостън и да ми позволиш да те разведа из него?
— Бих дошла, да — каза тя, като стисна ръката му в отговор и я пусна, за да хване волана. — Обади ми се, ако имаш желание.
Брайън Логан кимна.
— Добре, ще го направя.
— Естествено. Само един въпрос. Разпръсна ли го?
— Моля?
— Прахът на съпругата и детето ти. Беше в куфарчето ти по време на полета.
Долната челюст на Брайън леко увисна, когато я погледна.
— Откъде знаеш? — попита накрая.
Тя се усмихна в отговор.
— Досетих се.
— Да — кимна той. — Дафни обичаше океана. Наех една лодка.
— Така е най-добре.
— Отново ти благодаря — каза той и неловко отвори вратата.
От колоните над главите им се чу дразнещ глас, който заплашваше с ужасни последствия всички, които се бавят в зоната за слизане.
— Днес направи каквото трябваше, Брайън — прошепна тя през отворената врата.
Той кимна, излезе от колата и се наведе отново през отворения прозорец.
— Не знам дали това, което днес казах вътре, ще помогне на Фил Найт, но мога да те уверя, че вече помогна на мен. И трябва да благодаря на теб, Джени.
Тя му се усмихна, той махна със здравата си ръка и бързо се изгуби в тълпата.
Джени Бретсън го проследи с поглед. После си пое дълбоко въздух и впери очи пред себе си. Усмивката озари цялото й лице и тя натисна газта.