Но Ребека не беше преценила правилно характера на съпруга си. Той обичаше забавленията, а за нея подобни неща бяха проява на безотговорност и очевидно бяха неприемливи. В крайна сметка тя обяви неуспешния край на проекта, като поиска развод.
Дафни бе долетяла в живота му пет години по-късно като карибски бриз, пробуждайки едно заспало сърце. Тя беше романтичка с бляскав поглед и докторска степен по хуманитарни науки, истинска артистка в дизайнерски рокли, смяташе всички неща за възможни и прекрасни и го харесваше точно такъв, какъвто е. Беше се влюбил в нея изведнъж и докрай — беше се влюбил до полуда в самата идея, че тя съществува.
Брайън хвърли бърз поглед към снимката й, която бе сложил над дивана. Дафни бе застанала сред цветята в градината си — красиво миньонче, което обожаваше любовта и разбираше секса като език и светлина. Непоклатимият Брайън се бе превърнал в палаво кутре, което се премяташе през глава, за да я зарадва, и с изумление беше открил, че тя иска от него единствено да бъде верен на себе си. В трите години на брака им животът се беше превърнал от задължение в бурна радост и докато Ребека отказваше да забременее, докато не се убеди в положителните резултати от процеса, който той подигравателно наричаше „Проект Обновен Брайън“, Дафни искаше деца колкото се може по-скоро.
Брайън се насили да стане от креслото и разсеяно влезе в кухнята, където на масата бе захвърлен забравен самолетен билет. Преди няколко месеца се беше съгласил да изнесе серия лекции по хирургия в Кейптаун и трябваше да тръгне от Бостън след два дни. Билетите бяха в него, а нямаше смисъл да отказва тлъстия хонорар, още по-малко сега, когато щеше да има нужда от пари, докато търси друга болница, в която да работи.
Нуждата да прави нещо, каквото и да е, го насочи към кафеварката — успокояващо познат ритуал, подобен на измиването на ръцете преди операция. Ръцете му автоматично извършваха необходимите движения, а мозъкът му почти не отбеляза аромата на готовото кафе. Той си наля една чаша и тежко се отпусна до масата, където се зае да разлиства самолетния билет и да изчита всичко по него с отчаянието на страдащ от безсъние човек, който проучва списъка на съставките, отпечатан на кутията с овесени ядки за закуска.
Щеше да лети с „Върджин Атлантик“ от Бостън до Лондон. Но за отсечката Лондон — Кейптаун секретарката му беше запазила място в „Меридиън Еърлайнс“.
„О, господи! Не!“ — помисли си Брайън и блъсна билета колкото се може по-надалеч. Сърцето му заби лудо. „Меридиън“ беше компанията, която бе убила жена му и детето му преди дванайсет месеца. Просто нямаше да стане.
В плика беше пъхната бележка, написана на ръка. Брайън я отвори.
Доктор Логан, „Върджин Атлантик“ няма полет до Кейптаун. Наистина много съжалявам, но нямаше никакви други места за никой самолет, освен този на „Меридиън“, и аз успях да взема последния им билет. Ще летите с „Върджин“ до Лондон. Ще преспите там. После продължавате с „Меридиън“ до Кейптаун.
Той смачка бележката и я захвърли към стената. Не можеше да повярва, че всичко това се случва наистина. Трябваше да го понесе, което означаваше да прекара десет часа в търбуха на един звяр, който предпочиташе да изкорми.
Брайън беше отправял молитви за фалит на „Меридиън“ и дори, за свой собствен ужас, се бе улавял как включва сутрешните новини с надеждата да види димящи останки от самолет с ясно видимото лого на компанията. Мисълта за това отвращаваше онази част от него, която си бе останала спокойна и разумна, но предизвикваше бунт сред останалите страни на характера му. Нуждата да ги нарани, да отвърне на удара с удар, да изпълни най-суровата форма на отмъщение беше почти неустоима.