— Сарказмът ви не е необходим, господин генерал.
— Докарай си задника тук!
Генералът затвори, като остави крайно объркания Дейвид Бърд да обмисля най-краткия маршрут през река Потомак.
2
Летище „О’Хеър“, Чикаго, Илинойс
11:30 ч
Ветровитият град се събуди с обичайното задръстване по улиците в едно юнско утро в средата на седмицата, в което температурата достигна 24 градуса още в осем. Към обяд живакът в термометрите доближаваше 32 градуса и продължаваше да се покачва със същото темпо, с което се покачваше раздразнението на мнозина от пътниците, прииждащи на летище „О’Хеър“ с автобуси, микробуси, таксита и собствени автомобили през лабиринта от безнадеждно задръстени магистрали.
Самото летище вече се пръскаше по шевовете, претъпкано, прегрято и свръхнатоварено. Нямаше никаква надежда за промяна в постоянната тенденция потокът от пътници и полети да се увеличава и работата по поддържането на комплексната машина в равновесие и способност за работа беше ежедневна битка. Нямаше почти никакво място за грешка, а всяка външна намеса предизвикваше лавина от закъснели и отменени полети, които създаваха допълнителни задържания, закъснения и отмяна на полети в целите Съединени щати.
В това горещо лятно утро побеснелите от яд стюардеси на „Меридиън Еърлайнс“ възнамеряваха да направят именно това: да саботират работата на системата в собствената си компания.
Пътниците в чакалнята на „Меридиън“ бяха пометени от торнадото на цяла тълпа ядосани служители на компанията, които размахваха табели. „Все още не стачкуваме! — обявяваха табелите. — Но «Меридиън» НЕ ИГРАЕ ЧЕСТНО!“ Малка част от пътниците окуражаваха служителите с вдигнати палци, но повечето просто си пробиваха път, като се преструваха, че не виждат табелите.
В мелето се включиха и стотици килограми багаж, които дрънчаха, трополяха и се стоварваха на тротоара. Търсеха се носачи, които да поемат това бреме. Други пътници се боричкаха през разтапящата жега и блъсканицата по тротоара, за да се доберат до гишетата вътре — до едно с недостатъчно служители и огромни опашки. Преносими огради разделяха чакащите тълпи в зигзагообразни върволици, които даваха съвсем бегло обещание за това, че последните в тях ще достигнат някой от служителите на компанията, преди да стане време самолетът да излети. Беше потискащо плитък номер и почти всички разбираха каква е играта. Всеки човек струва пари, а „Меридиън“ искаше да харчи колкото се може по-малко.
Един от служителите на гишето на „Меридиън“, облечен с измачкано сако и вратовръзка на солидни петна, приключи поредната си близка среща с разярен клиент и погледна часовника си с ужас: беше едва дванайсет и петнайсет. Забеляза изтощена на вид двойка, която го доближаваше отдясно, приковала очи в червеното му униформено сако, но вместо това насочи вниманието си към лимузината, която тъкмо спираше отвън. Зачуди се кой ли ще излезе от дългия черен кадилак. Може би Мадона, която беше на турне в града, или пък някой известен политик? Най-вероятно обаче щеше да бъде някой неизвестен глупак с повече пари, отколкото може да изхарчи. Във всеки случай му даваше повод да не обърне внимание на очевидно нещастната двойка още няколко секунди.
Мразеше клиентите. Мразеше „Меридиън“. Мразеше и работата си. А повече от всичко друго мразеше факта, че беше работил за тази компания прекалено дълго, за да напусне, и беше инвестирал твърде много, за да позволи да го уволнят — нещо, с което повечето служители на трудов договор бяха заплашвани почти всяка седмица.
Шофьорът на лимузината заобиколи автомобила и отвори задната врата. Служителят видя двойка млади китайци, които застанаха на тротоара и се опитаха да се ориентират в хаоса.
„Нищо интересно — каза си служителят. — Просто две пораснали деца с прекалено много пари.“
Той се обърна към следващите клиенти.
Джейсън Лао издърпа куфарчето си от претенциозната лимузина и с неудобство кимна на шофьора. Беше подписал сметката, беше добавил разумен бакшиш и сега просто искаше да се отдалечи от колата, преди някой да го е разпознал.
Линда Лао вървеше на няколко крачки напред. Тя се обърна и му се усмихна с топлата, чувствена усмивка, която беше пленила сърцето му още докато двамата работеха в Силиконовата долина. Изчака го да издърпа дръжката на чантата си и да я настигне.