— Коя стая даде на господин Кори?
— Двеста и три.
— Естествено. — Той ме погледна. — Смятате ли, че стаята ще ви проговори?
— Тя вече го направи. Искам да ме събудиш в седем сутринта — казах на Питър.
Той си записа.
— Трябва ли ви помощ за багажа или за да стигнете до „Мънибог Бей“?
— Не. Благодаря ви за помощта, господа. Излязох от фоайето в студената мъглива нощ.
Качих се на взетата под наем кола, паркирах я пред „Мънибог Бей“, взех си сака, качих се по стълбището и влязох в стая 203. Някакъв глас в главата ми или в стаята извика: „Еврика!“
37.
Седнах на писалището и включих лампата. Поставих индиговото копие пред себе си и го разгледах с лупата.
Ръката, написала „Един мъж и една жена“, определено беше женска. Датата, номерът на стаята и името бяха написани със същия почерк. Някой друг, навярно библиотекарката, бе написала „Рейнолдс“ и „Не е върната“.
Бях ходил на курс по графология в колежа „Джон Джей“ и знаех, че от почерка и подписа на човек може да се научи много. За съжаление не си спомнях много от курса. Спомнях си обаче, че има определена разлика в почерка, когато човек пише истинското си име или измислено. Тоя подпис изглеждаше истински. Може би защото много ми се искаше. Може би си въобразявах.
Изправих се, включих всички лампи и отидох при телевизора. Зад него имаше празна лавица и сега забелязах, че върху бялата политура на дървото са се отпечатали четири кръгчета, големи колкото десетцентова монета и разположени в правоъгълник — явно следи от гумените крачета на видеото, което беше стояло там допреди три години.
Това не бе грандиозно откритие, но се почувствах добре, след като физически бях потвърдил нещо, казано ми от друг.
Пак седнах на малкото писалище и набрах мобифона на Дом Фанели. Нямах представа къде е в тоя час, обаче най-хубавото на мобифоните е, че това няма значение.
— Ало?
Чух висока музика.
— Твоят партньор е.
— Ей, старче! Да вярвам ли на идентифициращото си устройство? Какво правиш в хотел „Бейвю“, по дяволите?
— На почивка съм. Ти къде си?
— Мобифонът завибрира в гащите ми и си помислих, че е Сали. Сара. Както и да е. Сара, кажи здрасти на…
— Едва те чувам, Дом.
— Чакай. — След малко ме осведоми: — Излязох навън. Следях един заподозрян в убийство и той влезе в тоя клуб на Варик Стрийт. Имаме опасна работа. Какво става?
— Трябва ми информация за едно име.
— Пак ли? Свършиха ли ти работа имената, които ти дадох? Ходи ли във Филаделфия?
— Да. Сега ми трябва…
— Сега си в Уестхамптън Бийч. Защо не се прибереш вкъщи?
— Защо ти не се прибереш вкъщи? Добре, името е…
— Разтребих апартамента ти. Чистачката ще отиде утре. Тя чисти в петъците, нали?
— Освен ако не е умряла. Слушай: Джил Уинслоу. Мисля, че е трийсетина-четирийсет годишна…
— Това много ограничава възможностите.
— Нямам никакви сигурни сведения за нея, обаче се е настанила тук за едно бързо търкаляне в сеното с някакъв мъж на седемнайсети юли деветдесет и шеста.
— Позната дата.
— Да. Използвали са измислено име, така че той сигурно е женен, докато тя може и да не е. Но мисля, че и тя е…
— Когато си женен, омъжените жени са най-безопасни.
— Това казва жена ти за своите гаджета. Добре, струва ми се, че живее на Лонг Айлънд, но може и да е от Манхатън. Ти на какво разстояние би се отдалечил, за да отидеш да се чукаш?
— Веднъж ходих чак в Сиатъл. Обаче бях деветнайсетгодишен. Ти колко далеч си ходил, за да се чукаш?
— До Торонто. Добре, та значи…
— Ами оная агентка от ФБР във Вашингтон? Кое е по-далеч? Торонто или Вашингтон?
— Няма значение. Ти печелиш със Сиатъл. Добре, слушай! Първо влез в база данните на пътната полиция — има някакъв светлокафяв форд „Иксплорър“, модел поне отпреди пет години, но може да е негов, а не неин, и вече може да е продаден. После влез в база данните за имотите и провери на името „Уинслоу“ в Лонг Айлънд. Но тя също може да живее в Манхатън. Провери и в телефонния указател, макар че сигурно няма да е вписана. И не забравяй, че имотите може да не са на нейно име, а на мъжа й и…
— Ето я. Джил Уинслоу, Мейпъл Лейн номер осем, Локъст Вали, Лонг Айлънд, щата Ню Йорк, форд „Иксплорър“ деветдесет и шеста, светлокафяв, името на съпруга й е Роджър. Майтап бе. И ти би трябвало да си поиграеш със своя компютър. Аз имам да разкривам убийства.
— Това може да е най-голямото убийство, за чието разкриване си помогнал.
Последва мълчание.
— Разбирам — каза накрая Дом Фанели.
— Добре. Провери и в смъртните регистри.