— Мислиш, че е умряла ли? Или че е очистена?
— Надявам се да не е.
— На какво си попаднал? Кажи ми, в случай че те убият.
— Ще ти оставя писмо.
— Без майтап, Джон…
— Обади ми се утре на тоя номер. Стая двеста и три. Ще оставя съобщение, ако ме няма. Ти си господин Верди.
Дом се засмя.
— Ей, не съм виждал по-нещастен човек от теб в операта.
— Глупости. Обожавам, когато дебелата дама хвърля топа в края на „Травиата“. Утре ще се чуем.
— Чао.
Затворих, съблякох се и нахвърлях дрехите си върху един стол. Взех си сака и отидох в банята.
Избръснах се, измих си зъбите и взех душ.
Та значи Лайъм Грифит, Тед Наш и другите с тях бяха открили кочана с квитанции за видеокасети и бяха откъснали една от страниците. Обаче бяха забравили индиговите копия. Тъпо, нали?
Е, всички допускаме грешки. Даже аз, от време на време.
По-важно беше дали Джил Уинслоу е истинско име и дали са я открили. Предполагах, че отговорът и на двата въпроса е положителен. Което също означаваше, че чрез нея са стигнали и до дон Жуан. Или първо бяха намерили дон Жуан, може би по пръстовите му отпечатъци. Така или иначе, бяха открили и двамата.
Представях си как Наш и/или Грифит разговарят с тях и ги питат за записа на плажа и за тяхната връзка.
Какви бяха възможните резултати от тоя разговор? Бяха три. Първо, двамата да не са заснели експлозията на боинга, второ, да са унищожили записа и трето, да са заснели експлозията, да са запазили записа и да са го предали на Наш, Грифит и компания в замяна на обещанието, че връзката им ще остане тайна — ако се допуснеше, че единият или и двамата бяха женени и искаха да запазят брака си.
Във всеки случай двамата известно време бяха отговаряли на тия въпроси, подложени на детектор на лъжата.
Не се съмнявах, че или аз, или Дом Фанели ще открием Джил Уинслоу, ако още е жива.
Щях да разговарям с нея и тя щеше да ми разкаже всичко, което преди пет години бе казала на ФБР, защото аз бях агент от Бюрото и извършвах допълнително разследване.
Обаче това нямаше да ми даде видеокасетата, даже да беше имало такава.
Това също бе задънена улица, но поне щях да узная истината за записа и може би щях да съм в състояние да предам тая информация на по-висша инстанция. А може би щях да изчезна.
Хрумна ми още нещо, свързано с „Един мъж и една жена“. Защо Джил Уинслоу или дон Жуан бяха гепили тая касета? Ако бързо се измъкваш от хотелска стая и оставяш ключа на писалището, без да съобщиш на рецепцията, защо ти е да пъхаш взетия под наем филм в багажа си?
Замислих се за това и за нещо, казано от Роксан, и реших, че знам защо дон Жуан или Джил Уинслоу са взели оная касета. Когато разговарях с Джил Уинслоу, щях да я попитам дали съм прав.
38.
Питър се обади в седем и ми се стори, че долавям злобни нотки в гласа му, когато ме осведоми за часа.
Изтърколих се от леглото и инстинктивно опипах под възглавницата за глока си, ала после си спомних, че временно сме разделени.
Взех душ, облякох се и се запътих към главната сграда, за да закуся.
Питър ме поздрави с приглушено „Добро утро“ и аз влязох в ресторанта. Беше събота сутрин и неколцина летовници може би бяха пристигнали предишната вечер, обаче иначе хотелът бе почти празен.
Келнерът донесе кафе и менюто. Тъй като бях прекарал четирийсет дни в мюсюлманска страна, страдах от свинска недостатъчност и си поръчах бекон и шунка със свинска наденичка за гарнитура.
След закуска влязох в библиотеката. Няколко души седяха на фотьойлите до слънчевите прозорци и четяха вестници и списания.
Обиколих лавиците, взех една книга на Стивън Кинг, „Торба с кости“, и отидох при бюрото в дъното и казах на библиотекарката:
— Искам да взема тая книга.
Тя се усмихна.
— Ще ви държи буден цяла нощ.
— Чудесно. Имам диария.
Жената побутна кочана с квитанции към мен.
— Попълнете квитанцията, моля.
Написах датата, заглавието на книгата, стая 203 и се подписах като Джузепе Верди.
— Носите ли ключа от стаята? — попита библиотекарката.
— Не, госпожо.
Тя провери стая 203 в компютъра си.
— В стаята е регистриран друг човек.
— Гаджето ми. Джон Кори.
— Хм… добре… — Жената написа на квитанцията „Кори“. — Благодаря ви, господин Верди. Приятно четене. Можете да върнете книгата по всяко време, преди да си заминете.
— Ще получа ли квитанция?
— Когато върнете книгата, ще получите копието. Или оставете книгата в стаята си, преди да заминете, ако квитанцията не ви е нужна.
— Добре. Може ли да купя книгата, ако ми хареса?
— Не, съжалявам.
Качих се в хотелските офиси и забелязах Сюзан Корва, помощничката на господин Роузънтал. Тя явно си ме спомни и се усмихна напрегнато.