Годините си течаха и тоя проблем не се беше повторил нито веднъж — въпреки че не бяха предприети мерки за ремонт на резервоарите, — в резултат на което официалното заключение започваше да става малко по-подозрително.
Тичах по океанския бряг, после завих навътре сред пясъчните дюни с надеждата да забележа опашката на кинетична ракета, подаваща се от пясъка, обаче де такъв късмет.
Намерих заслонената долчинка между дюните, където дон Жуан и неговата мадама, вече наричана Джил Уинслоу, бяха постлали одеяло и бяха прекарали един романтичен и сигурно забранен час на плажа. Зачудих се дали случилото се все още ги измъчва.
Съблякох си тениската, легнах там, където навярно бяха лежали те, подложих тениската под главата си и заспах на топлия пясък.
Сънувах еротичен сън, в който се намирах в оазис в йеменската пустиня и харемът ми се състоеше от Кейт, Мари, Роксан и Джил Уинслоу, която носеше воал, затова не виждах лицето й. В тоя сън нямаше нищо особено и не изискваше сериозен анализ, освен момента, когато се появи Тед Наш, яхнал камила.
Когато се върнах в хотела, лампичката за съобщения мигаше и се обадих на рецепцията.
— Обади се господин Верди — осведоми ме дежурният. — Помоли да го потърсите. Не остави номер.
— Благодаря.
Набрах мобифона на Дом Фанели и казах:
— Господин Кори отговаря на обаждането на господин Верди.
— Ей, Джовани, получи ли съобщението ми?
— Да. Какво откри?
— Цял ден вися на компютъра заради теб. Събота е. Искам да прекарам малко време с жена си.
— Кажи на Мери, че аз съм виновен.
— Няма проблем. Тя и без това замина при сестра си в Джързи. Там всички къщи са еднакви. Ходил ли си из ония краища? Мама мия! Мадамите направо се преобличат по алеите. Колкото повече харчиш, толкова повече пестиш. Грешка. Колкото повече харчиш, толкова повече харчиш. Нали така?
— Да. — Вече знаех, че е попаднал на нещо.
— Така или иначе, намерих няколко жени на име Уинслоу и смятам, че сведох бройката до една личност, която може би е търсената от теб. Искаш ли я?
— Естествено.
— Първо ми обясни какво става.
— По-добре да не знаеш, Дом, повярвай ми.
— Искам да знам. Не се пазаря — бездруго ще ти кажа какво съм открил, просто искам да знам какво ти мъти главата и живота.
— Не мога да говоря по телефона. Но утре ще ти обясня лично.
— Ами ако дотогава те убият?
— Ще ти оставя писмо. Хайде, нямам много време.
— Добре, ето единствената Джил Уинслоу, която отговаря на възрастовата група и мястото. Готов ли си?
— Да.
— Джил Пънелопи Уинслоу, омъжена за Марк Рандал Уинслоу… Откъде ги взимат тия имена англосаксонските протестанти?… Трийсет и девет годишна, неизвестна месторабота. Той е на четирийсет и пет, банкер от „Морган Стенли“, работи в Манхатън. Живеят на Куейл Холоул Лейн номер дванайсет, Олд Бруквил, Лонг Айлънд, щата Ню Йорк. Нямат други имоти. Според база данните на пътната полиция имат три коли: лексъс, мерцедес седан и беемве. Искаш ли подробностите?
— Да.
Той ми продиктува моделите, цвета и регистрационните номера и прибави:
— Беемвето е на нейно име.
— Добре.
— Опитах цял куп различни източници за телефонния номер, обаче без успех. Сигурно ще успея да го намеря до понеделник. Проверих досиетата им, чисти са. Джил Пънелопи Уинслоу не е разведена, нито умряла, обаче може да не е същата, която търсиш. Затова без второ име или номер на социалната осигуровка…
— Знам. Благодаря ти.
— Направих всичко възможно в събота сутрин, при това с малко махмурлук. Снощи трябваше да си в оня клуб. Оная мацка, Сали…
— Сара. Добре, направи ми още една услуга, прати ми по имейла всички други с името Уинслоу, които биха могли да отговарят на условията. Напускам хотела и днес няма да отговарям на мобифона си, обаче можеш да ми оставиш съобщение. Довечера би трябвало да се прибера вкъщи.
— Оставих бутилка шампанско за вас с Кейт.
— Много мило.
— Всъщност половин кашон, който ми е излишен. Остана ми. Тя кога се прибира?
— В понеделник.
— Страхотно. Сигурно вече не издържаш. — Той се засмя.
— Добре, трябва да тръгвам.
— В Олд Бруквил ли отиваш?
— Да.
— Съобщи ми, ако съм улучил вярната Джил Уинслоу. Става ли?
— Ти ще си първият, който ще узнае, веднага след мен.
— Добре. Близо ли си?
— Така ми се струва.
— Последните десет метра са отврат.
— Знам. Чао.
— Чао.
Затворих, отидох в банята и измих солта от тялото си. Докато се бършех, телефонът иззвъня. Само един човек във вселената знаеше къде съм и току-що бях разговарял с него, следователно този трябваше да е от хотела. Отговорих.