— Ало?
— Господин Кори? — попита женски глас.
— Заминавам си — отвърнах аз. — Пригответе сметката ми.
— Аз не съм от хотела — съобщи жената. — Искам да разговарям с вас.
Пуснах хавлията.
— За какво?
— За полет осемстотин.
— Какво за полет осемстотин?
— Не мога да говоря по телефона. Може ли да се срещнем?
— Не, ако не ми кажете за какво се отнася и коя сте вие.
— Не мога да говоря по телефона. Може ли да се срещнем довечера? Струва ми се, че имам онова, което търсите.
— Какво търся?
— Информация. Може би видеокасета.
Не отговорих веднага.
— Имам всичко каквото ми трябва. Все пак ви благодаря.
Тя не обърна внимание на думите ми, както и предполагах.
— В осем часа. В окръжния парк „Къпсог Бийч“. Повече няма да ви търся. — И затвори.
Опитах с бутона за избиране на последния номер. Отговори ми запис, който ми съобщи, че номерът, с който се опитвам да се свържа, не може да бъде набран по тоя начин.
Погледнах часовника на нощното шкафче — 15:18. Нямах достатъчно време да отида в Олд Бруквил и да се върна в „Къпсог Бийч“.
Нещо по-важно, защо да се срещам с някого в оня пущинак по мръкнало? Когато се налага, налага се, обаче човек задължително трябва да носи предавател, да има подкрепление и да не си е забравил патлака.
В тоя случай обаче действах сам и глокът ми се намираше в дипломатическата поща някъде между Йемен и Ню Йорк.
Освен това нямаше значение, защото нямаше да отида на тая среща.
39.
Промених решението си.
Относно тайните срещи: винаги отивай един час по-рано и никога по пряк път. Затова в седем вечерта, вместо да паркирам при окръжния парк „Къпсог Бийч“, спрях на Дюн Роуд и намерих пряк път до плажа между две къщи.
Облечен по бански и черна тениска, закрачих бос по пясъка. Един надпис ме осведоми, че навлизам в територията на парка.
Официалният залез бе обявен за 19:17 и слънцето вече потъваше в океана. Водата искреше в червено-златисти отблясъци.
Малцината останали на плажа събираха вещите си и се насочваха към колите си.
Когато видях протока в отсрещния край на бариерния остров, аз бях последният човек на плажа, освен един горски с джип, който патрулираше с мегафон и съобщаваше, че паркът е затворен.
Мина покрай мен и извика:
— Паркът е затворен. Моля, напуснете парка.
Завих навътре и се изкатерих по една дюна. От върха видях просеката между дюните. Две двойки с плажни вещи се тътреха към паркинга. Беше седем и петнайсет. Имах четирийсет и пет минути да се осъзная. Всъщност бях имал близо четирийсет години за тая цел, обаче безуспешно.
Слънцето залезе и небето от лилаво стана черно. Появиха се звезди и във високата трева около мен зашумоля бриз. Прибоят с тих ритмичен плисък миеше пясъка. Сегиз-тогиз в плажа се разбиваше голяма вълна.
Бавно закрачих между обраслите с трева дюни и стигнах последната, от която се виждаше протокът — само на петдесетина метра.
Надясно се намираше заливът Моричес, наляво бе океанът. Свързваше ги късият проток. Няколко яхти със запалени светлини навлизаха в залива, рибарски гемии се отправяха към открито море. Оттатък залива светеше базата на бреговата охрана.
Нямах представа откъде може да мине моята така наречена информаторка, за да стигне до мястото на срещата, обаче аз бях дошъл пръв, бях разузнал района и бях заел изгодна позиция. Естествено щях да се чувствам по-добре, ако носех пистолета си.
Преди слънцето да залезе, това не ми се бе струвало толкова кофти идея.
Дигиталният ми часовник показваше 20:05, обаче на пясъчния нос не ме чакаше никой. Моята информаторка закъсняваше или се таеше някъде сред дюните и чакаше пръв да отида там.
В осем и петнайсет се замислих дали все пак пръв да не направя ход, само че той можеше да се окаже и последен.
Напрегнато се заслушах, но едва ли щях да чуя тихи стъпки по пясъка, макар да ми се струваше, че чувам шумоленето на тревата, когато не духаше вятър.
Бавно обърнах глава и се втренчих в мрака, но нищо не помръдваше.
Луната изгря — ярък полумесец — и освети плажа и морето. Рядката трева не ме скриваше и се почувствах малко незащитен на върха на дюната. Поне дрехите и кожата ми бяха тъмни.
В осем и двайсет разбрах, че трябва да взема решение. Най-разумно беше да си тръгна, но измъкването нямаше да е толкова лесно, колкото пристигането. Реших да остана където си бях. Който иска срещата, трябва да направи първия ход. Такъв е принципът.
Пет минути по-късно чух нещо като кашлица, обаче можеше да е куче. След няколко секунди пак я чух и като че ли идваше откъм пясъчната дюна зад мен.