Бавно се обърнах натам, ала не видях нищо. Зачаках.
Отново се разнесе същият звук и тоя път бях сигурен, че не е куче. Беше човек и се движеше, обикаляше около мен. А може да бяха повече от един, всички въоръжени с автоматични пистолети със заглушители. Чух ново изкашляне от друго място.
Явно някой се опитваше да съобщи за присъствието си и очакваше отговор, затова реших да се включа в играта и също се изкашлях, после се преместих, в случай че ме вземат на мушка.
След миг от някъде не много далеч се разнесе мъжки глас.
— Къде сте?
Гласът идваше от пясъчната дюна вдясно. Обърнах се натам и се сниших.
— Излезте така, че да ви видя. Бавно.
Иззад дюната се появи тъмна фигура и видях глава и рамене на едър мъж, въпреки че не можех да различа лицето му.
— Приближете се. Дръжте ръцете си така, че да ги виждам. Фигурата се изкачи на върха на дюната и започна да се спуска към тъмната долчинка.
— Спрете — наредих.
Той спря на десетина метра от мен.
— Добре, обърнете се и легнете по очи.
Мъжът не изпълни инструкциите ми, което винаги ме ядосва.
— Ей, приятел, на теб говоря — изсумтях с отработения си полицейски глас. — Обърни се и лягай. Веднага!
Той стоеше на мястото си и ме гледаше. После запали цигара. На светлината на запалката зърнах лицето му и за миг ми се стори, че го познавам, обаче не можеше да е вярно.
— Ей, задник, насочил съм пистолет към теб и след три секунди ще натисна спусъка. Обърни се. Веднага. Едно, две…
— Пистолетът ти е в дипломатическата поща — прекъсна ме мъжът. — И ако нямаш друг, тук има само един пистолет. Моят.
Също като лицето, гласът му ми бе ужасяващо познат. Тед Наш се беше завърнал от мъртвите.
40.
Минаха няколко секунди, докато преодолея смайването си. Знаех, че никога няма да успея да преодолея разочарованието си.
— Ти не беше ли мъртъв? — попитах го.
— Официално съм мъртъв. Всъщност се чувствам чудесно.
— Сигурно ще мога да реша тоя проблем.
Той не отговори, но хвърли цигарата си и се заизкачва по пясъчния склон към мен. Когато се приближи, видях, че е по дънки, тъмна тениска и яке, под което сигурно бе скрит пистолетът му.
Наш се насочваше към мен под кос ъгъл, за да не мога да го ритна в лицето или да забия пета между очите му.
Стигна на три метра от мен и спря.
Застанахме един срещу друг и започнахме играта на кой пръв ще извърне очи.
Тед Наш от Централното разузнавателно управление беше висок мъж, горе-долу мой ръст, обаче не толкова мускулест. Даже на лунна светлина виждах идеално подстриганата му прошарена коса и лицето му, което жените, кой знае защо, намираха за привлекателно. Често се чудех дали счупеният нос ще го направи по-красив, или по-грозен.
Още откакто бяхме работили по случая на Плъм Айлънд, с него изпитвахме непосредствена и силна неприязън един към друг, отчасти заради неговата арогантност, но главно защото сваляше една детективка, което аз намирах за неуместно и непрофесионално, да не споменавам, че пречеше на личния ми интерес към въпросната дама. По-късно пък бяха отношенията му с Кейт, което можех да му простя, защото беше мъртъв. Сега като че ли изчезваше единствената причина да го търпя.
Освен че имахме еднакъв вкус за жени, ние бяхме на различни позиции за всичко останало.
Той ме измери с поглед от глава до пети и попита:
— Да не прекъсвам отпуската ти?
Не отговорих. Продължих да го зяпам и мислено изброявах всички причини да не го харесвам. Защо го мразех ли? Например заради вечно нахакания му глас. И задето като че ли постоянно се подсмихваше.
Наш си погледна часовника.
— Срещата ни не беше ли в осем часа при протока?
— Престани с глупостите.
— Басирах се с един човек, че ще дойдеш. Само идиот може да отиде невъоръжен в пущинаците на нощна среща с непознат.
— Само идиот може да се срещне с мен сам. Надявам се, че имаш подкрепление.
— Как беше в Йемен? — без да ми отговори, попита той.
И аз не отговорих.
— Чух, че Кейт добре си прекарва в Танзания — отбеляза Наш. Пак не отговорих. Струваше ми се, че съм достатъчно близо, за да го фрасна, преди да извади пистолета си, и той сигурно прочете мислите ми, защото отстъпи две крачки и се огледа.
— Красива нощ. Страхотно е да си жив. — Тед се засмя.
— Гледай да не свикнеш много.
Той ме погледна.
— Изобщо ли не си изненадан, че съм жив?
— Повече съм ядосан, отколкото изненадан.
Наш се усмихна.
— Тъкмо затова викат на агентите „призраци“.
— Откога чакаш да произнесеш тая реплика?