Той като че ли се поразстрои, че не оценявам заучените му реплики, обаче продължи със сценария.
— Така и не успях да те поздравя за сватбата.
— Ти беше умрял. Забрави ли?
— Щеше ли да ме поканиш?
— Щях, ако знаех къде си погребан.
Тед се нацупи, обърна се и се спусна към океана, като ми даде знак да го последвам.
— Ела, искам да се поразходя по брега.
Опитах се да скъся разстоянието помежду ни, обаче той извика през рамо:
— Не се приближавай на повече от десет крачки.
Задник. Тръгнах след него по плажа. Вървяхме на запад, към протока. Той си събу мокасините и нагази във водата.
— Това нещо е мокро — отбеляза Наш.
Което на жаргона на ЦРУ означава, че някой е бил очистен.
— Уф, моля ти се, недей да остроумничиш.
— Никога не си ценил остроумията ми. За разлика от Кейт.
— Майната ти.
— Може ли да водим интелигентен разговор, без да ме пращаш на майната ми?
— Майната ти, извинявай.
— Дразниш ме.
— Ти ме дразниш. Не виждаш ли колко съм ядосан, че изобщо си жив?
— И аз изпитвам същото към теб.
Вървяхме по брега на десет крачки един от друг и аз се отклоних наляво, за да скъся разстоянието. Той забеляза.
— Приближаваш се.
— Не те чувам от прибоя.
— Още една стъпка, Кори, и ще видиш какъв е пистолетът ми.
— И без това рано или късно ще го видя.
Той спря и се обърна към мен, с гръб към океана.
— Хайде да изясним нещата. Аз съм въоръжен, ти не си. Дошъл си тук, за да получиш отговори на някои въпроси. Аз ще ти ги дам.
Какво ще се случи после отчасти зависи от теб. Дотогава аз командвам парада.
Започвах да губя самообладание.
— Ти не командваш парада, Теди. Нямаше да го командваш, даже да имаше узи, по дяволите. Ти си арогантен, надменен, егоистичен, нарцистичен…
— Погледни водата, Кори. Какво виждаш?
— До края на нощта ще те видя да плуваш по очи.
— Това няма да се случи. Поне не с мен.
Стояхме на плажа на пет крачки един от друг. Прибоят се усилваше и вълните с мощен плисък се разбиваха в пясъка.
— Мислиш си, че съм спал с Кейт — надвика рева им той. — Само че не смееш да ме попиташ, защото не искаш да чуеш отговора.
Дълбоко си поех дъх, но не отговорих. Всъщност ми се искаше да му разбия ухилената уста, обаче се овладях.
— И без това нямаше да ти кажа — продължи Наш. — Джентълменът никога не се хвали с такива неща като теб и твоите дружки от полицията, когато се напиете и започнете да изреждате по име и образно да описвате всяка жена, която сте ебали. Като твоя глупав приятел Фанели.
За момента оставих тая обида без отговор и го попитах:
— Защо поиска да се срещнем? За да ми разкриеш чудотворното си възкресение ли? Или за да слушам инфантилните ти шеги? Това е жестоко, Тед. Дай ми пистолета си, за да се гръмна.
Тед Наш помълча, после запали нова цигара и издиша дима. Вятърът го отвя.
— Повиках те, защото причиняваш проблеми на моята организация, както и на своята. Вреш си носа там, където не трябва, и Йемен очевидно не те е научил на нищо.
— На какво трябваше да ме научи?
— Да се подчиняваш на заповеди.
— Това какво те интересува?
Той не отговори.
— Какво правиш в хотел „Бейвю“?
— На почивка съм, глупако.
— Не си. И престани с тия тъпотии. Опитай пак.
— На почивка съм, задник такъв.
И това име явно не му хареса, обаче не ме помоли да опитам пак. Погледна и ме и посочи небето.
— Онзи случай беше мой. Не твой. Нито на Кейт. Нито на Дик Карнс и на Мари Губитози. Мой. И сега е приключен. Трябва да го оставиш на мира, иначе, честно казано, господин Кори, може да те сполети злощастен край.
Малко се изненадах и смутих, че знае за Дик и Мари.
— Заплашваш ли ме? Веднъж вече го направи и това е повече, отколкото се е разминало на всеки друг.
Той изстреля фаса си в морето, обу си обувките, съблече си якето и отдолу се показа презраменен кобур с глок. После завърза ръкавите на якето на кръста си.
— Да се поразходим.
— Ти върви. И не спирай.
— Струва ми се, че си забравил кой командва парада. Обърнах се и тръгнах към мястото, където бях оставил колата си.
— Не искаш ли да знаеш какво се е случило тук с онази двойка? — извика подире ми Наш.
Махнах му с ръка през рамо. Ако искаше да стреля, вече щеше да го е направил. Не се съмнявах, че е способен да ме застреля в гърба, обаче имах чувството, че не са му разрешили, или ако бяха, че първо трябва да научи какво знам.
Не го чух да се приближава заради рева на прибоя, но го зърнах с периферното си зрение да ме следва на десетина крачки.
— Трябва да поговорим — каза той.
Продължих да вървя. Напред виждах първата къща извън парка.