— С нетърпение очаквам тази среща.
— Не и колкото мен. — Той отново протегна ръка, обаче не бяхме достатъчно близо, за да се ръкуваме, затова реших, че си иска пистолета. — Ти току-що заплаши да ме убиеш, а сега искаш да ти върна пистолета, така ли? Пропускам ли нещо?
— Казах ти: ако исках да те убия, вече щеше да си мъртъв. Но тъй като явно ми вярваш, няма нужда да те убивам. Обаче си искам пистолета.
— Добре, но ми обещай да не го насочиш към мен и да ме накараш да ти кажа какво знам за случая.
— Обещавам.
— Честна дума?
— Върни ми пистолета, по дяволите.
Измъкнах глока от пояса си и го хвърлих на пясъка. Пълнителя задържах.
— При следващата ни среща няма да се наложи да инсценираш смъртта си. — Обърнах се и се отдалечих.
— Когато посрещнеш Кейт на летището, не забравяй да й съобщиш, че съм жив и скоро ще й се обадя — извика подире ми той.
Тед Наш си го просеше да го очистя на място, обаче аз исках да има какво да очаквам с нетърпение.
42.
След като се бях уверил, че ме следят и искат да ме убият, вече не страдах от такава параноя. От плещите ми се стовари огромно бреме. Върнах се в „Бейвю“, измих солената вода и мръсотията от тялото си, облякох се за път и напуснах хотела.
Пътувах по Лонгайландската магистрала с взетия под наем форд „Таурус“. Беше събота, 22:05. Радиото работеше на местна станция и пускаха парчета на Били Джоуел и Хари Чапин, които, постоянно осведомяваше публиката си шантавият диджей, били лонгайландски момчета. Както и Джоуи Бътафуко10 и серийният убиец Джоуел Рифкин, обаче диджеят не спомена за това.
Движението бе между умерено и натоварено и аз направих няколко хаотични маневри, за да проверя дали ме следят, но всички шофьори по Лонгайландската магистрала са откачалки и не успях да разбера дали по петите ми се движи опитен федерален агент, или просто типичен лонгайландски психар.
Излязох и пак влязох в магистралата, за да се успокоя, че никой не ме следи. Под въздействието на остатъците от предишната си параноя вдигнах поглед през шибедаха и потърсих прословутия черен хеликоптер, който използват органите на държавна сигурност в Америка, за да наблюдават своите граждани, обаче нямаше нищо освен луна и звезди.
Включих мобифона си за пет минути, ала нямах съобщения.
Замислих се за срещата и схватката с господин Тед Наш. Той си оставаше все така противен и арогантен, както винаги, и фактът, че известно време е бил мъртъв, изобщо не му беше помогнал. Следващия път щях да го направя сам и да присъствам на погребението. Обаче дотогава той се опитваше да възпрепятства благородните ми домогвания до истината и справедливостта и не толкова благородните ми домогвания да го навра в задниците на някои хора, докато мога.
Ченето още ме наболяваше и един бърз поглед в огледалото в хотел „Бейвю“ ми бе показал, че ми липсва малко кожа и по челюстта ми минава черно-синя следа. Освен това имах главоболие, както винаги, когато се срещам с Тед Наш, независимо дали съм го блъскал с чело по лицето. И малко ме свиваше в слабините, което беше достатъчно основание да го убия.
През двайсетгодишната си служба в НЙПУ бях убил само двама души, и двамата при самоотбрана. Личните ми и професионални отношения с Тед Наш бяха по-сложни от кратките ми срещи с ония двама абсолютни непознати, които ми се беше наложило да застрелям, и затова причините да убия Тед подлежаха на по-сериозен анализ.
Въргалът на плажа трябваше да е катарзис и за двамата, обаче всъщност нито аз, нито той бяхме останали удовлетворени и срещата трябваше да се преиграе.
От друга страна, както би казала Кейт, и двамата бяхме федерални агенти и се опитвахме да вършим една и съща работа за родината си, затова трябваше да се опитаме да проумеем причините, които ни тласкаха към взаимно унищожителни прояви на словесни обиди и физическо насилие. Трябваше да преодолеем различията си и да осъзнаем, че имаме еднакви цели и стремежи, и даже сходен характер, което би трябвало да стане основа за разбирателство, вместо за противоречия. Трябваше да осъзнаем мъката, която си причинявахме един на друг, и да измислим съзидателен и честен начин да разбираме чувствата на другия.
Или накратко, трябваше да удавя тоя кучи син като плъх или поне да го застрелям със собствения му пистолет.
Един пътен знак ме осведоми, че навлизам в окръг Насау, и смахнатият диджей съобщи, че на красивия Лонг Айлънд пак било красива събота вечер, „от Хамптън до Златния бряг, от Плъм Айлънд до Файър Айлънд, от океана до Залива… Всички яко купонясваме и се кефим!“