Майната му.
Що се отнасяше до разкритията на господин Тед Наш, разказът му си го биваше и той може би казваше истината: в оня запис не бе имало ракета. Това беше хубаво, ако бе вярно. Щях да съм изключително доволен, ако можех да повярвам, че е било злополука. И щях да съм адски бесен, ако откриех противното.
В тая игра ми беше останало да изиграя една карта, и това бе Джил Уинслоу — обаче истинската Джил Уинслоу спокойно можеше да не е жената в Олд Бруквил, накъдето се бях запътил. Истинската Джил Уинслоу можеше да е мъртва, заедно с любовника си. И ако продължавах да си пъхам носа в тая история, и аз можех да умра, даже да нямаше засекретяване и заговор — струва ми се, че Тед Наш просто искаше да съм мъртъв и след тая вечер неговите шефове щяха да му дадат картбланш.
Излязох от магистралата и се насочих на север по Сидър Суомп Роуд. Бях нервен винаги когато напусках Манхатън, обаче след Йемен можех да отида на почивка и в Ню Джързи.
Познавах тоя район от окръг Насау, защото в Контратерористичната спецчаст имаше неколцина тамошни детективи и ми бяха възложили да наблюдавам заедно с тях някакви арабски образи, които работеха и живееха там.
Продължих по Сидър Суомп Роуд между големи къщи, кънтри клуб и няколко оцелели имения от лонгайландския Златен бряг.
Завих надясно по шосе 25А, главния път в посока изток — запад през Златния бряг, и поех на изток.
Трябваше да допусна, че най-късно до другия ден Тед Наш ще е в хотел „Бейвю“ и ще разговаря с господин Роузънтал за моето посещение и Джил Уинслоу. Затова се налагаше да действам бързо, обаче освен късния час имаше проблем да се срещна с госпожа Уинслоу веднага — господин Уинслоу, който най-вероятно си нямаше и представа, че жена му се е забъркала в секс, лъжи и видео. При нормални обстоятелства щях да изчакам господин Уинслоу да отиде на работа в понеделник, но Тед Наш беше по петите ми и не разполагах с толкова време.
С население няколко души повече от моя блок, градчето Олд Бруквил си има собствена полиция, разположена на пресечката на Улвър Холоу Роуд и шосе 25А. Малка бяла сграда на североизточния ъгъл на кръстовището — човек не можело да не я забележи, според сержант Робъртс, дежурния, с когото бях разговарял.
На един светофар завих наляво по Улвър Холоу Роуд и влязох в малкия паркинг пред сградата с надпис ОЛДБРУКВИЛСКО ПОЛИЦЕЙСКО УПРАВЛЕНИЕ. Часовникът на таблото показваше 00:17.
На паркинга имаше две коли и реших, че едната е на дежурния, а другата — на госпожа Уилсън, цивилната служителка, с която първо бях разговарял.
Ако ме бяха проследили или ми бяха поставили проследяващо устройство в колата, Тед Наш от ЦРУ или Лайъм Грифит от Отдела за служебна отговорност във ФБР сега пътуваха за насам.
Часовникът вече беше излязъл от играта, както и извънредното отпуснато ми време — сега използвах време назаем.
43.
Влязох в малката чакалня. Наляво видях плексигласова стена, висока от пода до тавана. Зад нея имаше високо бюро, а зад бюрото се прозяваше млада цивилна служителка. Табелката пред нея гласеше ИЗАБЕЛ СЕЛЕСТЕ УИЛСЪН.
— Какво обичате? — попита ме госпожица Уилсън.
— Аз съм детектив Джон Кори от ФБР. — Протегнах служебната си карта към стъклото. — Преди малко ви се обадих и разговарях с вас и сержант Робъртс.
— А, да. Почакайте. — Тя се обади по интеркома и след минута от една задна врата излезе униформен сержант.
Повторих процедурата по представянето и сержант Робъртс, мускулест мъж на средна възраст, прегледа служебната ми карта. Освен това му показах значката си от НЙПУ с картата си на полицай в оставка — както й двамата знаехме, веднъж ченге, завинаги ченге.
Той ме пусна през вратата в плексигласовата стена и ме въведе в кабинета си в задната част на участъка. Предложи ми стол и се настани зад бюрото си. До тоя момент не надушвах нищо лошо, освен ризата си.
— Значи сте от ФБР, така ли? — попита сержантът.
— Да. Участвам във федерално разследване на убийство и имам нужда от информация за една местна жителка.
Сержант Робъртс се изненада.
— Тук не се извършват много убийства. Коя е жителката? Не му отговорих.
— Имате ли свободен детектив?
Това го посмути, обаче в света на органите на реда детективите разговарят с детективи, а шефът на детективите си приказва само с Господ.
— Имаме четирима детективи — отвърна той. — Единият работи по случай, вторият не е на работа, третият е в отпуска, а четвъртият, главният детектив, е на повикване. Нещо важно ли е?
— Важно е, обаче не достатъчно, за да смутим съня на главния детектив. — Прибавих: — Сигурен съм, че можете да ми помогнете.