— Знаете ли дали семейство Уинслоу са извън града? — попитах го.
Той провери в компютъра.
— Нямам такава информация.
— Имате ли телефонния им номер? Сержантът натисна няколко клавиша.
— Имам повечето невписани в указателя номера, но не всички…
— Той погледна екрана. — Имам техния. Искате ли го?
— Благодаря.
Робъртс записа номера на един лист и ми го подаде. Трябваше да разкажа на Дом Фанели за местната полиция и тая отлично организирана оруелска база данни.
— Ако им се обадите или посетите дома им, трябва да знаете, че Марк Уинслоу е от хората, които не биха отговорили и на въпрос от телевизионна игра без адвоката си — осведоми ме сержант Робъртс.
— Затова, ако искате да разговаряте с нея, трябва да го извадите от играта, освен ако не сте съгласен адвокатът му да присъства. Обаче не сте го чули от мен. Нали?
— Разбирам. — Всъщност имах по-важна причина той да не е наблизо. — Направете ми услуга и им се обадете — помолих го.
— Сега ли?
— Да. Трябва да съм сигурен, че са си вкъщи.
— Добре… искате ли да им кажа нещо? Защото телефонният им идентификатор ще покаже, че се обаждат от бруквилската полиция.
— Кажете на господин Уинслоу, че има извънредно заседание на градския съвет. Или че току-що сте получили съобщение, че на Главната улица откриват латиноамерикански клуб за компаньонки.
Той се засмя.
— Да бе, така целият град ще се стече там.
Усмихнах се на нашата политически некоректна шега и предложих:
— Защо не му кажете, че в квартала има обир? Че се е задействала нечия алармена система.
— Добре…
Той набра номера.
— Включете колоните да чувам разговора.
Робъртс натисна бутона и от колоните се разнесе звън. На четвъртото иззвъняване отговори мъжки глас. — Ало?
— Господин Уинслоу? — попита сержантът.
— Да?
— Господин Уинслоу, обажда се сержант Робъртс от бруквилската полиция. Извинявайте, че ви безпокоя по това време, но имаме съобщение за обир и алармата на един ваш съсед се задейства. Дали сте видели или чули нещо?
Марк Уинслоу се прокашля.
— Не… прибрахме се… преди около два часа…
— Добре. Не се тревожете. Ще пратим кола в квартала. Погрижете се вратите и прозорците да са заключени и алармата ви да е включена. И ни се обадете, ако видите или чуете нещо.
— Добре… да, непременно…
Стори ми се, че гласът на господин Уинслоу звучи като на господин Роузънтал в един през нощта. Дадох знак на сержант Робъртс да ми даде слушалката.
— Хм… — заекна той.
— Окръжната полиция — подсказах му аз.
— Един полицай от окръжното управление иска да разговаря с вас.
— Извинявайте, че ви безпокоя, но разследваме няколко обира в къщи от вашия район. — Трябваше да премина на въпроса, преди той да се е разсънил и всичко това да му се е сторило малко шантаво. — Ще си бъдете ли вкъщи утре сутрин, ако се отбия?
— Хм… не… на голф съм…
— В колко започвате?
— В осем. — И прибави: — Закуската е в седем. В клуба.
— Ясно. Жена ви ще си бъде ли вкъщи?
— Тя ходи на черква в десет.
— А децата?
— На училище са. Има ли причина за безпокойство?
— Не, просто трябва да огледам квартала и дворовете на светло, затова, моля ви, предупредете жена си да не се плаши, ако намина. Ето ви сержант Робъртс.
— Прощавайте, че ви се обадих толкова късно, но исках да се уверя, че всичко при вас е наред — каза той.
— Няма нужда да се извинявате. Благодаря, че се обадихте. Сержант Робъртс прекъсна връзката и ми съобщи, в случай че не бях обърнал внимание:
— Е, утре той е на голф.
— Да. Обадете му се в шест и половина сутринта и му кажете, че сте заловили крадеца и окръжната полиция ще търси следи по светло.
Сержантът си записа, после попита:
— Ще отидете ли да разговаряте с нея?
— Да.
— Ще я арестувате ли?
— Не. Само ще я разпитам като свидетелка.
— Струва ми се, че не е само това.
Наведох се към него.
— Ще споделя нещо с вас, но не бива да напуска тая стая.
Робъртс кимна и зачака да продължа.
— Възможно е Джил Уинслоу да се намира в опасност заради онова, което е видяла.
— Наистина ли?
— Наистина. Тая нощ ще наблюдавам къщата им. Кажете на патрулките да не се безпокоят за сив форд „Таурус“, паркиран на Куейл Холоу Лейн. С вас ще поддържаме връзка през нощта, в случай че имам нужда от подкрепление. Имате ли свободна радиостанция?
— Да.
Искаше ми се да го попитам дали не му се намира и свободен пистолет, обаче това щеше да е прекалено за неговото гостоприемство.
— В колко часа свършва смяната ви?
— В осем. От полунощ до осем.
— Добре. Ще ви се обадя преди осем, ако господин Уинслоу не излезе за закуска в клуба. Тогава ще се наложи някак си да го изкарате от къщата. Става ли?