В 06:45 автоматичната плъзгаща се врата на триместния гараж на Уинслоу се отвори. Отвътре се появи сив мерцедес и потегли по дългата алея. В края на алеята колата зави към мен и зърнах Марк Уинслоу — излъчваше ослепителна досада през предното стъкло. Смъкнах се на седалката, докато отмине.
Не исках да вдигам Джил Уинслоу от леглото толкова рано, затова изчаках известно време.
От обширните морави на големите къщи наоколо се вдигаше рядка мъгла, пееха птици и слънцето изгря зад далечните дървета. Странно диво животно прекоси пътя. Навярно лисица. Не можех да повярвам, че центърът на Манхатън е само на петдесетина километра от тая опасна първобитна гора — нямах търпение отново да стъпя на бетон.
Насочих вниманието си към къщата на Уинслоу. Наистина се надявах, че госпожа Уинслоу не е признала всичко пред Наш и Грифит — въпреки алабализмите на Наш за детектора на лъжата — и че е готова да пречисти душата и съвестта си, даже това да означава да се откаже от целия тоя разкош. Едва ли. Обаче човек никога не знае, преди да попита.
Подминаха ме няколко коли и хората ме заглеждаха. Затова, преди да са се обадили в полицията, запалих мотора и завих по дългата алея. Спрях на павирания малък паркинг пред къщата. Беше 07:32. Взех полицейската си радиостанция, слязох, качих се по стъпалата и натиснах звънеца.
Колко пъти бях правил същото като детектив от отдел „Убийства“? Колко звънци бях натискал, за да съобщя на някого за някаква трагедия или да го попитам дали може да вляза за няколко рутинни въпроса? Колко заповеди за обиск или арест бях изпълнил?
От време на време бях ходил да изказвам съболезнования, а понякога носех добри новини.
Тия неща никога не се променят.
Нямах представа какво ще се случи тук, обаче бях сигурен, че през следващия час животът на няколко души ще се промени.
45.
От високоговорителя над себе си чух електронен глас, който звучеше като женски.
— Кой е?
Вдигнах поглед и видях охранителна камера, насочена към мен.
— Детектив Кори, госпожо Уинслоу. — Протегнах служебната си карта към камерата. — Снощи разговарях със съпруга ви по телефона.
— А… да. Съжалявам, той излезе.
Аз пък не съжалявах.
— Ще ви отнема само няколко минути относно оня крадец.
— Ами… добре… един момент.
Зачаках и след няколко минути голямата входна врата се отвори.
Джил Уинслоу наистина беше привлекателна жена. Четирийсетинагодишна, с кестенява коса. Прическата й, струва ми се, се казваше паж. Големите й кафяви очи и правилните й черти сигурно я правеха фотогенична и бе красиво почерняла от слънцето, но не колкото мен.
Госпожа Уинслоу носеше скромен бял памучен халат, дълъг до глезена и завързан в кръста, и моето рентгеново зрение и перверзен ум видяха страхотно тяло. Тя не се усмихваше, обаче не се и мръщеше, затова аз се усмихнах и тя принудено ми отговори. Пак й показах служебната си карта.
— Извинявайте, че идвам толкова рано, но няма да ви задържа дълго.
Тя кимна и ме покани да вляза.
Последвах я през просторно фоайе, после в голяма кухня. Тя посочи кръглата маса до слънчев еркерен прозорец.
— Правя кафе. Искате ли?
— Да, благодаря. — Седнах и оставих радиостанцията си на масата.
Госпожа Уинслоу отиде на плота и се зае да прави кафе.
Доколкото можех да преценя, къщата излъчваше атмосфера на стари пари — много антикварни мебели, които според мен са пълни с паразити — гъмжащи от дървояди сухи и изгнили дъски, споени с плесен. Обаче какво разбирам аз?
— Ед Робъртс от олдбруквилската полиция се обади и каза, че са заловили крадеца — осведоми ме тя, докато зареждаше кафеварката.
— Точно така.
— Тогава с какво мога да ви помогна, господин…
— Кори. Просто разследвам някои неща. Госпожа Уинслоу извади от шкафа две чаши, постави ги върху поднос и се обърна към мен.
— От окръжната полиция ли сте?
— Не точно.
Тя не отговори.
— От ФБР съм.
Тя кимна и видях, че не е нито изненадана, нито смутена. Спогледахме се и вече нямах никакво съмнение, че това е оная Джил Уинслоу, която преди пет години е задигнала „Един мъж и една жена“ от хотел „Бейвю“.
— Напоследък търсили ли са ви други федерални агенти? — попитах.
Тя поклати глава.
— Знаете защо съм тук.
Джил Уинслоу кимна.
— Появи се нещо ново и реших, че можете да ми помогнете.
— Вече разговаряхме за всичко това — отвърна тя.
Имаше определено изискан акцент, мек, но ясен като камбанка. И големите й очи направо ме пронизваха.
— Трябва пак да поговорим.
Госпожа Уинслоу продължаваше да ме наблюдава и само поклащаше глава, но не отрицателно, а по-скоро тъжно.