— Бъд постъпва така, както му отърва. — Госпожа Уинслоу се замисли за миг. — Ако от ФБР първо бяха дошли при мен да го търсят, сигурно щях да постъпя по същия начин. Обаче случилото се после ме накара да осъзная, че той е…
— Мухльо.
Тя се засмя.
— Да, мухльо. И страхливец — а не джентълмен.
— Защо?
— Ами… например, аз исках сами да се свържем с ФБР за онова, което видяхме и заснехме. Той отказа. После, когато го намериха, им заявил, че аз не съм искала да съобщим. Просто беше ужасно… той мислеше само за себе си.
— Истински адвокат.
Тя отново се засмя, тихо и гърлено. Струва ми се, че установявахме взаимно разбирателство, което навярно бе правилният подход.
Другият начин е сплашването, обаче преди пет години несъмнено я бяха подложили на това и Джил Уинслоу сигурно негодуваше срещу отношението към нея.
Докоснах струпея на брадичката си.
— Раната ви изглежда отскоро — отбеляза тя. — Искате ли нещо за нея?
— Не, мерси, накиснах я със солена вода.
— О… Как се случи?
— Нападнаха ме убийци в стария квартал на Аден. Това е в Йемен. — Погледнах я. — Майтапя се. Всъщност имате ли лейкопласт?
— Да. Един момент. — Госпожа Уинслоу стана, отиде при шкафа, извади аптечка и се върна на масата с лейкопласт и някакъв антибиотичен мехлем.
Благодарих и се намазах с мехлема, после разпечатах лепенката. Тя стоеше пред мен, като че ли се колебаеше дали да ми помогне, но аз се справих сам.
Джил Уинслоу седна на мястото си.
— Трябва да я почиствате.
Беше мила жена и ми харесваше. За съжаление след десетина минути аз нямаше да й харесвам. Оставих опаковката от лейкопласта на масата и Джил я загледа.
Известно време мълчах, затова тя ме попита:
— Защо се интересувате от Бъд и връзката ми с него?
— Има някои очевидни несъответствия между вашата и неговата версия. Например, разкажете ми какво се е случило със записа, след като сте го изгледали в стаята си в хотел „Бейвю“.
— Той какво казва?
— Вие ми кажете.
— Добре… След като гледахме записа, той настоя да го изтрием. Не аз. Изтрихме го и напуснахме хотела.
Това не отговаряше на разказа на Тед. Обаче всичко си идваше на мястото.
— Подробно ми опишете всичко. Тръгнали сте си от плажа и на връщане в хотела…
— Ами… Проверих през визьора на камерата и видях, че сме записали… избухващия самолет. — Госпожа Уинслоу затвори очи и дълбоко си пое дъх. — Беше ужасно. Ужасно. Не искам никога повече да видя нещо такова.
Кимнах и я погледнах, докато тя се взираше в кафето си. Имах чувството, че преди пет години може би е била различна. Сигурно малко по-щастлива и може би по-жизнерадостна. Случилото се на 17 юли 1996-а я бе травмирало, а случилото се после я беше разочаровало, засегнало и навярно уплашило. И после идваше Марк Уинслоу, чието лице си представях зад предното стъкло на неговия Мерцедес. И тя продължаваше да е тук, пет години по-късно, и знаеше, че ще остане още дълго. Животът представляваше върволица от последователни компромиси, разочарования, предателства и съмнения. От време на време човек постъпва правилно първия път и по-рядко получава възможност да поправи нещата и да постъпи правилно втория път. Щях да предложа на Джил Уинслоу такава възможност и се надявах да се възползва от нея. Тя, изглежда, успя да се овладее.
— Значи сте видели експлозията през визьора — казах аз.
Госпожа Уинслоу кимна.
— И Бъд е шофирал.
— Да. Казах му: „Спри. Трябва да го видиш“ или нещо подобно.
— А той какво каза?
— Нищо. Казах му: „Заснели сме абсолютно всичко“. Известно време мълчах. Хем ми се искаше да попитам, хем не ми се искаше. Обаче бях дошъл, за да го направя.
— Видяхте ли издигаща се светлина?
Тя впери очи в мен.
— Естествено.
Погледнах през еркерния прозорец, който гледаше към задния двор. Имаше голяма дъсчена веранда, после плувен басейн, след това около един акър грижливо гледана градина. Розите все още цъфтяха. Естествено.
Налях си още кафе, прокашлях се и попитах:
— И тая издигаща се светлина не е била отражение на струя пламтящо гориво във водата, така ли?
— Не. Видях… онова нещо, което се издигаше от океана… Искам да кажа, видях го лично, преди да го видя повторно на записа.
— На плажа ли стояхте?
Джил Уинслоу не отговори веднага.
— Седях на плажа и… Видях светлината да се издига към небето… Казах нещо на Бъд и той се надигна и се обърна натам. И двамата проследихме издигането му и няколко секунди по-късно последва страшна експлозия… започнаха да падат горящи парчета… и огромното огнено кълбо… после, може би след минута, чухме взрива…