Господин майсторът на баламосването не ми бе разказал същите неща. Обаче не бях особено изненадан да установя това сериозно несъответствие.
— В доклада, който прочетох, пише, че още сте се любили на плажа, докато самолетът е избухвал, и всъщност вниманието ви е привлякъл звукът от експлозията, около четирийсет секунди по-късно.
Госпожа Уинслоу поклати глава.
— Бяхме свършили да се любим. Аз седях… — тя се изчерви — върху него и гледах към морето.
— Благодаря. Знам, че сигурно се чувствате неловко, и ще ви разпитам само за ония подробности, за които се налага.
— Преди пет години адски се срамувах да отговарям на тези въпроси и да описвам всичко, но вече го преживях… Все едно че не се е случило или че се е случило с друг човек.
— Разбирам. Добре, какво направихте, след като самолетът избухна?
— Тичешком се върнахме при пясъчните дюни, където бяха нещата ни.
— Защото?…
— Защото знаехме, че взривът ще доведе хора на плажа или на Дюн Роуд… Бяхме голи, затова изтичахме при дюните, облякохме се, взехме камерата и триногата и се върнахме при колата.
— Форд „Иксплорърът“ на Бъд.
— Да. — Тя се умълча за миг. — Като се замисля, ако бяхме останали само още няколко минути, за да съберем одеялото, хладилната чанта и всичко останало… и не знаехме, че сме забравили капачката от обектива на одеялото… не мислехме за нищо друго, освен да се махнем оттам.
— Сигурен съм, че оттогава Бъд много пъти е мислил за това.
Госпожа Уинслоу се усмихна и кимна.
Явно обидните забележки за Бъд правеха Джил щастлива, затова прибавих:
— Със същия успех можеше да остави и визитната си картичка.
Тя се засмя.
Нещо по-важно, не се налагаше да разделям, за да завладея — Джил и Бъд вече се бяха разделили и нямаше защо да мисля за усложненията на лоялността, което много ме улесняваше.
— Какво си помислихте, когато изгледахте записа през визьора и разбрахте, че сте заснели всичко видяно?
Джил Уинслоу не отговори веднага.
— Ами, бях смаяна, че… че всичко е заснето. После… Знам, че звучи като оправдание, обаче исках да се върнем и да видим дали не можем да помогнем…
— Съвсем сигурна ли бяхте, че сте видели избухващ самолет?
— Да… Е, не съвсем, но исках да се върнем, само че Бъд отказа. После, когато гледах записа през визьора, посочих, че това е веществено доказателство и някой, имах предвид властите, трябва да го види. И той пак отказа. Никой не бивало да види как правим секс на видеозапис. Настоя да го изтрия, но се разбрахме да го пуснем по телевизора в хотелската стая и тогава да вземем решение.
— Добре. И се върнахте в стаята.
— Да. И пуснахме записа…
— От видеокамерата през видеото ли?
— Да. Носехме кабела, за да направим този… за по-късно, когато се върнем в стаята след плажа… пуснахме записа и се уверихме, че всичко ясно се вижда на екрана, със звук…
— И пак видяхте оная издигаща се светлина, така ли?
— Да. Видяхме и себе си на плажа, как наблюдаваме светлината, издигаща се в небето… после експлозията… и скочихме, вторачени в грамадното огнено кълбо, което се издигна още по-нависоко и след това заедно с другите останки започна да пада… тогава чухме взрива, обърнахме се към камерата и се затичахме към пясъчната дюна. На телевизора забелязахме нещо, което не бяхме видели, докато бяхме тичали… пламъците, разпростиращи се по водата… — Тя отново затвори очи. — Виждаше се как Бъд дотичва до камерата, после обективът обхожда всичко наоколо… — Госпожа Уинслоу вдигна клепачи и се усмихна принудено. — Толкова се беше паникьосал, че така и не изключи камерата, докато тичаше към колата, и я хвърли заедно с триногата на задната седалка. На записа се чуваха гласовете ни — адски уплашени.
— Значи камерата е работела на задната седалка на форда.
— Да.
— И е записала разговора ви.
— Да. Тъкмо тогава се опитах да го убедя да се върнем и да видим дали не можем да помогнем. — Тя въздъхна. — Понякога ми се иска да не бяхме изтрили записа.
— И на мен.
Заиграх се с опаковката на лейкопласта и погледите ни се срещнаха за няколко секунди.
— Добре, гледали сте записа на телевизора, после сте го изтрили.
Джил Уинслоу кимна.
— Бъд ме убеди… и имаше право… че десетки хора са видели това… видели са ракетата и взрива… и че нашият запис не е необходим за доказателство… тогава защо да го предаваме на властите?… — Тя замълча за миг. — Съдържанието му беше прекалено лично. Искам да кажа, даже да не бяхме любовници, да не бяхме семейни… даже да бяхме женени един за друг… защо други да гледат записа? Вие как бихте постъпили?