Знаех, че ще ми зададе тоя въпрос.
— Нямаше да изтрия записа веднага. Щях да изчакам, да го обсъдя с партньорката си, щях да се замисля за брака си, да се запитам защо имам любовница и да проследя следствието, за да видя дали записът е важно веществено доказателство за потресаващо престъпление. Тогава щях да взема решение.
Погледът на Джил Уинслоу блуждаеше през прозореца. Тя извади хартиена кърпичка от джоба на халата си и си избърса очите. После дълбоко си пое дъх.
— Точно така исках да постъпя и аз. — Погледна ме. — Наистина… всички онези хора… Боже мой… и наистина следих следствието, стотици хора се обадиха и съобщиха, че са видели издигащата се светлина, всички смятаха, че е ракета… после… нещата започнаха да се променят.
— В тоя момент, когато го обявиха за злополука, за механична повреда, щяхте ли да предадете записа, ако го бяхте запазили?
Госпожа Уинслоу сведе очи към пръстите си, които разкъсваха кърпичката.
— Не знам. Надявам се, че да.
— Аз смятам, че щяхте да го предадете.
Тя не отговори.
Изчаках няколко секунди.
— Чия беше камерата?
— Моя. Защо?
— По онова време бяхте ли запозната с видеозаписната технология?
— Разбирах основните неща.
— А Бъд?
— Аз го научих да използва камерата. Защо питате?
— Ами, в доклада ми пише, че Бъд е унищожил миникасетата. Вярно ли е?
— Какво искате да кажете?
— Че когато сте напуснали хотел „Бейвю“, сте спрели край пътя и Бъд е унищожил касетата, като я е прегазил с колата и после я е изгорил.
Тя поклати глава.
— Не. Той я изтри още в хотелската стая. Точно това казах на агентите, това им е казал и Бъд. Никой не е споменавал, че сме унищожили касетата.
Е, някой го беше направил. Господин Наш, по-конкретно.
— От ФБР питаха ли ви кой е изтрил записа, вие или Бъд?
— Да. Питаха ме и аз им казах. — Джил Уинслоу ме погледна. — После научих, че изтрит магнитен видеозапис може да се… че картината по някакъв начин може да се възстанови… Не знам дали са успели… Искам да кажа, сигурно не са, защото ако бяха, щяха да видят същото, което видяхме с Бъд… и щяха да стигнат до друго заключение… — Тя пак ме погледна. — Знаете ли дали са успели да възстановят записа?
— Не знам. — Всъщност знаех. Нямаше съмнение, че лабораторията на ФБР може да възстановява образи на магнитни записи, които някой смята за окончателно изтрити, стига отгоре да няма друг запис. — Касетата празна ли беше, когато им я дадохте?
Госпожа Уинслоу кимна и каза:
— Още беше в камерата. Когато дойдоха тук, първо ме попитаха за това. Отидох в дневната, взех камерата и им я донесох. Те седяха на тази маса.
— Ясно. И когато ви разпитаха, какво им казахте?
— Казах им истината. Обясних им какво сме видели с Бъд. Вече бяха разговаряли с него, но аз не знаех какво им е казал, защото го бяха инструктирали да не се свързва с мен и да не приема обажданията ми. — Тя прибави с мрачна усмивка: — И той ги послуша, мухльото му с мухльо. Агентите дойдоха тук в понеделник след катастрофата и казаха, че искат да ме разпитат и че било по-добре разказът ми да не се различава от неговия. Е, оказа се, че той е излъгал за някои неща, например за това, че сме правили секс на плажа. Казал им, че само сме се разхождали и сме разговаряли, но аз им казах истината, отначало докрай.
— И те са ви обещали, че ако сте казали истината, мъжът ви никога няма да узнае, така ли?
— Да.
— Но са дошли пак.
— Да. Зададоха ми още въпроси, като че ли бяха научили повече за записа. Всъщност аз ги попитах дали записът е напълно изтрит и те потвърдиха, бил изтрит, и съм била извършила престъпление, унищожавайки веществено доказателство. Бях ужасена… плачех… не знаех към кого да се обърна. Бъд не ми отговаряше, не можех да разговарям с мъжа си… мислех да се обадя на адвоката си, обаче те ме предупредиха да не го правя, ако искам да запазя всичко в тайна. Бях изцяло на тяхната милост.
— Истината ще те направи свободна.
Джил Уинслоу едновременно изхлипа и се засмя.
— Истината ще ми донесе развод с най-неизгодния предбрачен договор, подписван в щата Ню Йорк. — Тя ме погледна. — А имам двама сина, които тогава бяха на осем и десет години. Женен ли сте?
Показах й венчалната си халка.
— Имате ли деца?
— Не, поне доколкото знам.
Госпожа Уинслоу се усмихна и отново избърса очи с разкъсаната кърпичка.
— Много е сложно с деца.
— Разбирам. — Върнах се на въпроса. — Те поискаха ли да се подложите на детектор на лъжата?
— Първия път ме попитаха дали съм съгласна и аз потвърдих, понеже казвах самата истина. Те казаха, че следващия път ще донесат устройството. Обаче не го донесоха. Попитах ги защо и те отговориха, че не се налагало.