Кимнах. Не се беше налагало, защото вече бяха възстановили записа и бяха видели всичко, което ги интересуваше. Не бяха поискали писмени показания от Джил Уинслоу и Бъд, не ги бяха записали и не ги бяха подложили на детектор на лъжата, защото всичко това можеше да излезе на бял свят по-късно, ако госпожа Уинслоу или Бъд проговореха или ги откриеше някой друг, като мен.
Всъщност Наш, Грифит и другите не се бяха опитвали да открият достоверни доказателства за ракетен удар срещу полет 800 на ТУЕ — бяха се опитвали да скрият и унищожат доказателствата, в което бяха обвинили Джил Уинслоу.
— Ония господа от ФБР накараха ли ви да се закълнете, че ще запазите тайна?
Тя кимна.
— Но след като обявиха официалното заключение — че е било злополука, — не се ли запитахте защо вашите свидетелски показания не са взети предвид?
— Запитах се… обаче тогава се обади онзи човек, Наш, и пак се срещнахме тук. Той ми обясни, че без записа нашите показания с Бъд нямали тежест срещу показанията на стотиците други очевидци. — Джил Уинслоу дълбоко си пое дъх. — Каза ми да смятам, че съм извадила късмет, да си живея живота и никога повече да не мисля за това.
— Но вие не сте го послушали.
— Да… Все още виждам ракетата…
— Гледали ли сте анимацията на ЦРУ?
— Да. В нея нямаше абсолютно нищо вярно.
— Щеше да е добре, ако пазехте записа.
Тя не отговори.
Известно време седяхме в мълчание. Госпожа Уинслоу се изправи, взе нова кърпичка от плота и си издуха носа. После отвори хладилника и ме попита:
— Искате ли трапезна вода?
— Не, мерси, не пия вода.
Тя извади бутилка вода и си наля в чаша. Истинска дама.
Смелих получената до тоя момент информация. Тя се свеждаше до няколко ключови факта: Бъд не беше изгорил касетата, ФБР и ЦРУ несъмнено бяха възстановили изтрития запис и бяха видели същото, каквото твърдяха двеста очевидци — издигаща се светлина.
Следователно? Имах само две думи, с които да го опиша: заговор и засекретяване.
Но защо? Имаше много причини. Нямах намерение да се опитвам да проумея начина на мислене на хората във Вашингтон, тайните им цели, мотивите им и печалбата им от засекретяването. Бях убеден, че имат всички основания да скрият заблудена наша ракета, експериментално оръжие или терористичен удар — обаче бях убеден и че основанията им не ги бива.
Джил Уинслоу изглеждаше изтощена, тъжна и загрижена, като че ли нещо я измъчваше. Струваше ми се, че знам какво е, и исках да й помогна да свали бремето от плещите си.
— Ще се срещате ли с Бъд днес? — все още изправена, попита тя.
— Днес или утре.
Тя се усмихна.
— Днес той играе голф с мъжа ми.
— Приятели ли са?
— Познати. — Тя седна с чашата си и кръстоса крака. — Не стига, че изневерявах на мъжа си, но ако разбере, че съм го правила с Бъд, Марк ще се почувства като пълен глупак.
— Защо?
— Марк смята Бъд за глупак. И е прав. Веднъж ми каза: „Джил, ако някога ми изневериш, поне избери човек, от когото няма да се срамуваш, ако се разчуе“. Трябваше да го послушам.
Замислих се за тоя съвет и се съгласих. Искам да кажа, не бива да те хващат в крачка с човек, когото всички останали смятат за неудачник, откачалка, грозник или дебелак.
— Хубавец ли е? — попитах.
— Да. Обаче с това се приключва. Привличането ни беше чисто физическо. — Джил Уинслоу отново се усмихна. — Адски съм повърхностна.
Всъщност не се дължеше само на физическото привличане — беше свързано с Марк Уинслоу и потребността на Джил Уинслоу да е нещо друго освен идеална съпруга, даже съпругът й да не го знае. Обаче не отговорих. Както се казва, не можеш да съжаляваш богато момиче, което пие шампанско на яхта. Но в известен смисъл й съчувствах.
Що се отнасяше до Бъд, можех да предположа, че членува в същия кънтри клуб като семейство Уинслоу. За десетина минути можех да стигна до клуба и да попитам за него. Обаче се съмнявах, че ще имам нужда от него. Онова, което ми трябваше, беше тук.
— Има ли нещо друго? — попита тя.
— Това като че ли е всичко… освен някои подробности за действията ви в хотелската стая, след като сте се върнали от плажа. Гледали сте записа. Разкажете ми за това.
— Ами… гледахме го… превъртяхме онази част, в която бяхме на одеялото между дюните… и започнахме от там, където се спуснахме при морето… после гледахме онази част от момента, когато се любехме на плажа, докато не видяхме издигащата се светлина… върнахме записа и го гледахме на забавен кадър… виждаше се светлината на хоризонта… после тя се издигна в небето… на забавен кадър се виждаше димната следа и тогава разбрахме, че виждаме и мигащите светлини на самолета, който…