— Колко дълъг беше записът?
— Онази част при морето продължаваше петнайсетина минути, от момента, в който се спуснахме на плажа, до момента, когато Бъд изтича и взе камерата. После около пет минути чернота, докато камерата беше на задната седалка, и се чуваше нашият разговор.
— Добре. Ами оная част с одеялото, когато първо сте започнали записа?
Джил Уинслоу сви рамене.
— Не знам. Сигурно петнайсет минути. Изобщо не исках да я гледам. Нямаше защо.
— Ясно. Пуснали сте записа, спрели сте го, върнали сте го, пуснали сте го пак на забавен кадър и така нататък.
— Да. Беше… невероятно.
— Хипнотично.
— Да.
— Какво направихте, след като изгледахте записа?
— Бъд го изтри.
— Просто ей така? Казахте, че вие не сте искали да го изтривате.
— Не исках… поспорихме, но… той искаше да го изтрие. Също искаше да се махнем от стаята, в случай че някой ни е забелязал да идваме от плажа. Аз се съмнявах, обаче той настояваше да си тръгнем и да се приберем по домовете си. Мобифоните ни вече бяха започнали да звънят, защото хората, които знаеха, че не сме си вкъщи, и бяха гледали експлозията по телевизията, се опитваха да се свържат с нас, но ние не отговаряхме. Тогава Бъд влезе в банята да се обади на жена си — беше я излъгал, че отива на риба с приятели.
— Може би е плискал вода във ваната и е викал: „Курс към брега, момчета!“ — подхвърлих.
Тя се усмихна.
— Не е чак толкова умен. За сметка на това е параноик.
— Не е параноя да си прикриваш задника — възразих аз.
Госпожа Уинслоу сви рамене.
— По това време аз вече си мислех, че ще ни открият, по един или друг начин. За нещастие, според алибитата ни по време на катастрофата и двамата се бяхме намирали на изток. Марк се обади веднъж на мобифона ми, но аз не отговорих. Когато се качих на колата си и потеглих за вкъщи, прослушах съобщението му: „Джил, чу ли за самолетната катастрофа? Обади ми се“. Първо се обадих на приятелката си в Ист Хамптън, при която бях излъгала, че ще пренощувам. Той не я беше търсил. Затова се обадих на Марк и му казах, че съм разстроена и се прибирам.
— Ако ми позволите аматьорската психология, вие сте искали да ви разкрият. Или поне не ви е било страх от последствията.
— Естествено, че ме беше страх.
— Говоря от личен опит — по-лесно е да ви разкрият, отколкото да скъсате. Резултатите са едни и същи, но за да ви разкрият, е нужно само подсъзнателно желание, докато за да скъсате, трябва много смелост.
На лицето й се изписа надменно изражение.
— Какво общо има това с идването ви тук? — рязко попита тя.
— Може би всичко.
Джил Уинслоу си погледна часовника.
— Трябва да се приготвям за черква.
— Имате време. Ще ви попитам нещо. След като с Бъд гледахте видеозаписа, предполагам, сте взели душ преди да се приберете вкъщи. Все пак целите сте били в пясък и сол. — Не споменах за телесните течности.
— Наистина взехме душ.
— Кой беше пръв?
— Аз… струва ми се.
— Гледахте ли записа повторно, докато той се къпеше?
— Струва ми се, че да… Но това беше преди пет години. Защо? Мисля, че знаеше защо питам, затова й зададох насочващ въпрос.
— Какво правихте следобед от четири и половина, когато сте се настанили, до седем, когато сте отишли на плажа?
— Гледахме телевизия.
— Какво по-точно?
— Не си спомням.
Вперих очи в нея.
— Досега не ме лъгахте, госпожо Уинслоу. Тя извърна очи и се престори, че мисли.
— Спомних си. Гледахме филм.
— Касета ли?
— Да…
— „Един мъж и една жена“.
Джил Уинслоу ме погледна и не отговори.
— Взели сте го от хотелската видеотека.
— А… да… — Тя продължаваше да ме гледа, после весело прибави: — Филмът е много романтичен. Но ми се струва, че на Бъд му беше скучен. Гледали ли сте го?
— Не. Но с удоволствие ще гледам вашата касета, ако може. Последва дълго мълчание, по време на което тя заби поглед в масата, а аз продължавах да я наблюдавам. Явно водеше вътрешна борба. Оставих я на мира. Беше един от ония моменти в живота, когато всичко се върти около едно-единствено решение и няколко думи. Много пъти съм го преживявал със свидетели или заподозрени. Те трябва сами да стигнат до решението — което аз се опитвам да улесня с всичко казано до момента.
Знаех какво й минава през ума — развод, позор, публично унижение, деца, приятели, роднини, може би даже Бъд. И ако продължеше да мисли за бъдещето, щеше да се стигне до публични показания, адвокати, национални медии и може би даже известна опасност.
— Не знам какво искате да кажете — почти прошепна Джил Уинслоу.