— Госпожо Уинслоу, само двама души на тоя свят знаят какво искам да кажа. Единият съм аз, а другата сте вие.
Тя не отговори.
Вдигнах опаковката от лепенката и я размахах във въздуха.
— Намерихме такава опаковка в стая двеста и три. Да не сте се порязали?
Тя продължаваше да мълчи.
— Или сте залепили с лепенка липсващия пластмасов щифт на касетата от видеотеката? И сте записали вашата касета върху „Един мъж и една жена“. Докато Бъд е бил в банята. — Изчаках няколко секунди. — Сега можете да ми кажете, че това не е вярно, само че после ще трябва да се запитам защо сте задържали филма, който сте взели от хотелската видеотека. Или можете да ми кажете, че е вярно, че наистина сте записали вашата касета върху филма, но после сте го унищожили. Само че не сте го направили.
Джил Уинслоу дълбоко си пое дъх и по лицето й потекоха сълзи.
— Мисля, че… мисля, че трябва да ви кажа истината…
— Аз вече знам истината. Но, да, искам да я чуя от вас.
— Всъщност няма какво да кажа.
Тя се изправи и си помислих, че ще ме изгони, обаче тя отново дълбоко си пое дъх.
— Искате ли да видите записа?
Станах и усетих, че сърцето ми се разтуптява.
— Да, искам.
— Добре… но… когато го видите… надявам се, разбирате защо не мога да го покажа… нито да дам да го види някой… Много пъти… съм мислила за това… мислих и през юли, когато гледах панихидата по телевизията… всички онези хора… но има ли значение как са умрели?
— Има.
Госпожа Уинслоу кимна.
— Ако ви дам записа, може би ще намерите начин да запазите всичко това в тайна… Възможно ли е?
— Мога да ви кажа, че е възможно, обаче не е. И вие го знаете, знам го и аз.
Тя отново кимна, известно време остана неподвижна, после ме погледна.
— Елате.
46.
Джил Уинслоу ме заведе в просторна дневна в дъното на къщата.
— Седнете.
Настаних се на кожен фотьойл с лице към плазмен телевизионен екран.
— Ей сега идвам.
И излезе от стаята — очевидно за да отиде при скривалището си. Трябваше да й кажа, че в къщите няма сигурни скривалища — за двайсет години, откакто бях ченге, никога не ми се бе случвало да не намеря такова скривалище. Обаче Марк Уинслоу не беше детектив, а нищо неподозиращ съпруг. Както се казва, ако искаш да скриеш нещо от мъжа си, остави го на дъската за гладене.
Изправих се и обиколих слънчевата стая. На една от стените бяха закачени снимки и видях двамата им синове — красиви момчета. Имаше фотографии от семейни летувания из целия свят и черно-бели снимки на друго поколение роднини пред лимузини, коне и яхти, които показваха, че парите им датират бая отдавна.
Разгледах една нова цветна снимка на Марк и Джил Уинслоу, направена на някакво официално събиране. Човек изобщо не би могъл да си помисли, че са семейство.
Марк Уинслоу не изглеждаше зле, само че имаше адски скромно присъствие и се изненадвах, че фотоапаратът изобщо го е заснел.
На друга стена висяха глупави плакети от голф турнири, граждански награди, професионални грамоти и други свидетелства за многобройните успехи на господин Уинслоу.
По лавиците имаше някои популярни романи и задължителните класици, но главно книги за голф и бизнес. Сред тях бяха пръснати купи от голф шампионати. Заключих, че човекът играе голф. Забелязах, че няма следи да се занимава с морски риболов, лов или да е служил в армията. В ъгъла обаче имаше махагонов бар и си представих как господин Уинслоу си прави мартини в шейкър, за да може всяка вечер да се нафирка.
Искам да кажа, той не че не ми хареса — та аз изобщо не го познавах, — а и не се отнасям с автоматична неприязън към богаташите. Обаче останах с впечатлението, че ако се запозная с Марк Уинслоу, няма да му предложа да ударим по една бира тримата с Дом Фанели.
Във всеки случай, мисля, че Джил Уинслоу беше взела решение за брака си, и се надявах, че докато търси видеокасетата, не го е променила.
На друга стена висеше маслен портрет на Джил, нарисуван преди десетина години. Художникът бе уловил големите дълбоки кафяви очи и устата, която изглеждаше едновременно скромна и чувствена, зависи как човек иска да я тълкува или какво е намислил.
— Харесва ли ви? Аз не мога да го понасям.
Обърнах се. Тя стоеше на прага, все още по халат, ала косата й беше вчесана и си бе сложила малко червило и сенки. Държеше видеокасета.
Въпросът й нямаше правилен отговор, затова отвърнах:
— Не ме бива много в изобразителното изкуство. — И добавих: — Синовете ви са много красиви.
Госпожа Уинслоу взе дистанционното управление от масичката, включи телевизора и видеото, извади касетата от кутията и я пъхна в слота. После ми подаде кутията.