Часовникът показа 20:23. На боинга му оставаха още три-четири минути полет и той завиваше наляво — на изток към Европа.
Джил и Бъд стояха на брега чисто голи, обаче явно бяха забравили за камерата, защото никой от тях не гледаше към обектива. Слънцето бе залязло, но хоризонтът продължаваше да светлее и силуетите на голите им тела се очертаваха на фона на морето и небето.
Тя му каза нещо и Бъд покорно легна по гръб на пясъка. Джил клекна отгоре му и видях, че плъзга ръка, за да го вкара в себе си.
— Съпругът ми ще види ли записа? — попита госпожа Уинслоу.
Замразих кадъра на 20:27:15. Вгледах се в небето отдясно, за да видя дали ще различа самолетните светлини, но не успях. По хоризонта не се виждаха светлини на кораби.
— Господин Кори? Съпругът ми ще види ли записа?
Погледнах я.
— Само ако вие пожелаете.
Тя не отговори.
Стартирах записа. В долния край на екрана любовниците го правеха на плажа и вълните ги обливаха. В небето все още не се виждаха самолетни светлини. За протокола, когато госпожа Уинслоу свърши, часовникът показваше 20:29:11. Видях я, само дето не успях да я чуя.
Джил Уинслоу лежеше върху Бъд Мичъл. Двамата дишаха тежко, после тя се надигна и го възседна. Беше обърната на югозапад. Видях светлините на самолета далеч над океана — по-точно на тринайсет километра и на височина около три хиляди и петстотин метра.
— Спрете го! — каза тя. — Спрете го!
Натиснах бутона за пауза и я погледнах. Госпожа Уинслоу се изправи.
— Не мога да гледам повече. Ще отида в кухнята. — И излезе боса от дневната.
Останах цяла минута, вторачен в замразения екран — Джил Уинслоу седеше върху Бъд Мичъл, неподвижната вълна, престаналите да блещукат звезди, дрипаво облаче, замръзнало като светло петно върху черен таван. И почти точно срещу окръжния парк „Смит Пойнт“ — две светлини, червена и бяла. Човек не би ги помислил за нещо друго освен за звезди на неподвижна фотография, обаче на кинолентата се виждаше, че мигат и се движат от запад на изток.
Натиснах бутона за забавен кадър и внимателно проследих записа.
В 20:29:19 зърнах проблясък отдясно на хоризонта и замразих кадъра. Камерата се намираше на около шест метра височина на върха на дюната, като се вземеше предвид триногата, и оттам човек можеше да види малко повече, отколкото бяха видели очевидците от яхтите или от южния бряг на Лонг Айлънд, едва на около три метра над морското равнище, ако имаше и толкова. Известно време се взирах в светлината и реших, че може да е — че може да е — изстреляна ракета.
От това място в небето започна да се издига език от ярка червено-оранжева светлина. Издигаше се бързо, дори на забавен кадър, и различих бяла опашка, която приличаше на дим. Погледнах Джил и Бъд, обаче те още не бяха забелязали нищо. Беше 20:30:05. Натиснах паузата, надигнах се от масичката, застанах на колене пред телевизора и се вторачих в светлата точка, докато очите ми не се замъглиха. Продължих на забавен кадър.
Нямаше как да сбъркам това, което виждах и което бяха видели още двеста души, включително капитан Спрък, в когото, честно казано, се бях съмнявал. И виждах защо видяното до такава степен го е обсебило. Дължах му извинение. Нещо повече, американският народ трябваше да получи извинение, обаче не знаех от кого.
Помислих си за срещата си в кабинета на Джак Кьоних, за това как ме бе погледнал в очите и ми беше казал: „Няма никакъв видеозапис, на който двама души се чукат на плажа, а зад тях експлодира самолетът“. И после: „Нито ракета, по дяволите“.
„Майната ти, Джак. Майната им и на Лайъм Грифит и Тед Наш. Лъжливи копелета“.
Провлачваща бялата си димна опашка, светлината се издигаше все по-високо, докато не стигна до средата на екрана. В тоя момент видях, че Джил обръща глава и зяпва небето, после Бъд бързо седна с лице към нея, завъртя се и погледна през рамо натам. Светлината изглеждаше почти като бял пламък и виждах, че набира скорост.
Погледнах към светлините на самолета, после отново насочих вниманието си към пламъка. Бях прекалено близо до телевизора, за да виждам целия екран, затова бързо се изправих, отдръпнах се до масичката и седнах.
На забавен кадър няма звук, но и без това нямаше нищо за слушане. Взирах се, хипнотизиран от гледката, защото знаех точно какво ще се случи.
Пламтящата светлина като че ли изведнъж зави към мигащите светлини и ясно видях доказателството за промяната в посоката й, когато димът описа дъга.
След няколко секунди зърнах в небето проблясък, който изглеждаше странно на забавен кадър, като запалена римска свещ, и след още няколко секунди на черния фон започна да се уголемява грамадно огнено кълбо — като яркочервено цвете, разцъфващо на ускорен филм. Замразих кадъра на 20:31:14 и вперих очи в него.