Джил и Бъд почти се бяха изправили, и двамата обърнати към червения взрив. Пуснах записа и продължих да наблюдавам растящото огнено кълбо. Видях, че горящият самолет наистина се издига, после две струи пламтящо гориво потекоха към океана и когато наближиха водата, отраженията им в гладката като стъкло повърхност наистина заприличаха на светлини, издигащи се нагоре, ала нямаше как да се сбърка пламтящото гориво, течащо от небето към собственото си отражение. „Натам е нагоре, нали?“
Следях секундомера и трийсетина секунди след началото на тия събития пуснах записа да тече с нормална скорост. Сега отново се чуваше звук.
Всичко на екрана се движеше с нормална бързина, включително Джил и Бъд, които всъщност почти не се движеха, а се взираха като хипнотизирани в огненото небе.
От небето започнаха да се сипят пламтящи останки. После първата експлозия стигна до микрофона на камерата, приглушен екот, след една-две секунди последван от много по-силен взрив. Видях, че Джил и Бъд потръпват половин секунда преди да чуя втората експлозия, която беше стигнала до тях, преди да стигне до микрофона.
Пак превключих на забавен кадър и проследих резултатите от катастрофата: главната част от самолета, която се бе издигнала още по-нависоко, докато горивото беше изтичало от двигателите, сега започна да пада спираловидно към океана. Не виждах, нито разбирах всичко, което ставаше, макар и на забавен кадър; така и не забелязах носа на самолета да се откъсва, обаче ми се стори, че виждам да се отделя лявото крило и видях как грамадният корпус на боинга потъна в морето.
Небето се разясни, освен дима, осветен от пламъците по гладката океанска повърхност.
Двамата любовници на плажа стояха голи и вцепенени, сякаш някой беше натиснал бутона за стопиране на света. Само прибоят мъчително бавно обливаше пясъка и на хоризонта горяха оранжево-червените пламъци.
Пуснах записа на нормална скорост. Вълните се ускориха и пламъците затанцуваха по водата.
Бъд за пръв път тая вечер взе инициативата — хвана Джил за ръка, каза й нещо и двамата се обърнаха и затичаха към камерата. Той беше по-бърз от нея и нито я изчака, нито се обърна, за да види дали е добре. Явно бе пълен задник, въпреки че това не беше най-важното в тоя запис.
Взирах се в пламтящото гориво на хоризонта. Навремето не го бяха знаели нито Джил, нито Бъд, ала двеста и трийсет мъже, жени и деца бяха загинали за едно мигване на окото. Обаче аз го знаех и стомахът ми се сви, устата ми пресъхна и очите ми се насълзиха.
Бъд и Джил изчезнаха в подножието на дюната, после се появиха главите и раменете им — когато се изкатериха на върха на пясъчната дюна. Първо Бъд, последван от Джил.
Камерата бе настроена на максимално увеличение и лицата им бяха замъглени, но различавах чертите им. Замразих кадъра и се втренчих в Бъд. Ръцете му се протягаха към камерата. Изглеждаше адски уплашен. Преместих поглед към Джил. Тя също изглеждаше уплашена, очите й бяха ококорени, ала забелязах, че гледа него, като че ли й се иска да й каже нещо, да й обясни какво се е случило и какво да направят. Пуснах следващите няколко секунди на забавен кадър и видях глупавото му лице точно пред обектива. Това лице, помислих си, можеше да бъде отпечатано на плакат с надпис „Търси се“ и следното допълнение: „Виждали ли сте тоя безполезен самовлюбен лайнар?“
Бъд се докопа до камерата и екранът се превърна в шантав калейдескоп от образи, които трудно можеха да се проследят, докато нашият герой тичаше по склона на дюната. Той изпусна камерата и го чух го да казва:
— Обличай се! Обличай се!
Някой вдигна камерата и за миг зърнах късче нощно небе. Двамата се задъхваха, докато тичаха към колата, пред обектива подскачаха замъглени образи. Отвори се автомобилна врата, после се затръшна, след това още две врати, изрева двигател и нещо заподскача на черния екран, после пак чух тежко дишане, ала двамата мълчаха. Джил сигурно беше в шок, а той се опитваше да не подмокри гащите. Искаше ми се да му изкрещя: „Кажи й нещо, лайнар такъв!“
Изчаках около пет минути черно мълчание и тъкмо се канех да изключа телевизора и да пренавия касетата, когато чух гласа й.
— Мисля, че се взриви самолет.
— Може… може да е бил гигантски фойерверк, изстрелян от шлеп — отвърна Бъд. — Избухнал е… Нали разбираш — фойерверки.
— Фойерверките не експлодират така. И не горят във водата. — Пауза, после: — Нещо голямо избухна във въздуха и падна в океана. Самолет беше.