— Стига сте мислили за другите хора.
Без да ми отговори, Джил се поизправи и плъзна поглед наоколо, после отправи очи към градината и басейна.
— Това беше затвор с доживотна присъда.
Премълчах. Както вече споменах, трудно е да съчувстваш на богато момиче, което пие шампанско на яхта — или край басейн. Обаче разбирах неуспешните бракове и няма значение колко пари или слава притежаваш — неуспешният брак е общият знаменател на всички класи.
— Какво ще правя сега? — попита тя по-скоро себе си, отколкото мен. После ме погледна и се усмихна. — Смятате ли, че мога да направя кариера в киното?
Усмихнах се в отговор, ала не отговорих. Погледнах си часовника. Трябваше да се махна, преди черният хеликоптер да е кацнал на моравата или да се е появила колата на Тед Наш и неговите приятелчета. Обаче трябваше и да дам възможност на Джил Уинслоу да си изплаче мъката.
Тя очевидно мислеше напрегнато.
— Защо трябваше да минат пет години?
— Аз съвсем отскоро се занимавам със случая.
Госпожа Уинслоу кимна.
— Когато научих, че следствието е приключено, изпитах известно облекчение… но и угризение. Кога започнаха да го преразглеждат?
Всъщност преди час, обаче й отговорих:
— Петата годишнина през юли отново събуди интереса към трагедията.
— Разбирам. Ще дойдете ли на черква с мен?
— Хм… всъщност много бих искал. Но трябва да тръгвам. Можете ли да направите копие на записа?
— По същия начин, по който го направих предишния път — само че в обратния ред. От видеото на камерата. Как сте с техниката?
— Зле. — Изправих се. — Хайде да направим копие.
Тя стана и минахме през кухнята, откъдето взех полицейската радиостанция, после се върнахме в дневната.
Джил Уинслоу влезе в голям килер, пълен с игри и спортни вещи, и донесе видеокамера. Остави я на пода до телевизора.
Предложих да й помогна, но тя отвърна:
— Просто седнете, ако искате да го направя както трябва.
Нямах намерение да седя, докато тя си играе с вещественото доказателство на века, затова приклекнах до нея пред телевизора. Наблюдавах и задавах въпроси, докато тя свързваше видеото и камерата с дълъг кабел, по който според нейните обяснения течал аудио и видеосигнал. Видя, че съм пренавил „Един мъж и една жена“, и натисна някакъв бутон на камерата, после и на видеото.
— Сега касетата във видеото се записва върху миникасетата в камерата.
— Сигурна ли сте?
— Да. Искате ли да пусна миникасетата по телевизора?
— Не, вярвам ви.
— Можех да изтрия касетата още преди пет години — все още приклекнала до мен, каза Джил. — Можех да отрека, че записът съществува. Но ви го показах… И ви имам доверие.
— Добре. Колко време ще отнеме това?
— Колкото оригиналния запис, четирийсетина минути. Искате ли да закусите?
— Не, мерси. — Параноята пак започваше да ме обзема и си представях как Наш и компания спират пред къщата. Наистина ли трябваше да правя копие? — Може ли да превъртим до сцените на плажа, когато избухва самолетът?
— Бързате ли? — попита госпожа Уинслоу.
— Да.
Тя включи телевизора и на екрана се появи картина. Бяхме стигнали дотам, където госпожа Уинслоу духаше на господин Мичъл. Приклекнал до нея, се изчервих. Моята домакиня обаче изглеждаше странно безразлична.
— Сигурен ли сте, че не искате да копираме този момент?
— Сигурен съм.
Тя натисна бутона за бързо превъртане и движенията се ускориха. След купона с опитване на съпругите Джил превключи на нормална скорост. Нейната двойница на екрана се изправи и заяви: „Лепкава съм. Хайде да се изкъпем“.
Джил Уинслоу се обърна към мен.
— Оттук ли?
— Да.
Тя се изправи, аз също. Погледнах си часовника, после екрана, който продължаваше да показва записа. От тоя момент копирането трябваше да отнеме петнайсетина минути.
— Защо са ви два записа? — попита госпожа Уинслоу.
— Често губя разни неща.
Тя ме погледна, но не каза нищо. Подаде ми дистанционното.
— Не искам да гледам самолета. Вие останете и го гледайте, ако искате, и когато свърши, когато започне „Един мъж и една жена“, натиснете бутона стоп и извадете касетата. Аз ще чакам на верандата. Повикайте ме, ако ви трябва помощ, за да извадите касетата от камерата.
— Искам да се облечете и да дойдете с мен — казах аз.
Джил повдигна вежди.
— Арестувана ли съм?
— Не. — Погледнах екрана и часовника в долния десен ъгъл. До експлозията в 20:31 оставаха дванайсет минути, след това идваха последиците от нея, Бъд и Джил, тичащи към пясъчната дюна, и така нататък.
Хванах я за ръка и я заведох в кухнята.
— Ще бъда напълно откровен с вас. Заплашва ви известна опасност и трябва да ви изведа оттук.