Чух затръшване на врата, после друга, и ми трябваше време, за да разбера, че звукът идва от телевизора. Над екрана се бе спуснала чернота и щяха да минат пет минути, докато се разнесеше гласът на Джил: „Мисля, че се взриви самолет“. Чух стъпките й във фоайето и спрях видеото, приклекнах до камерата, намерих съответния бутон и я изключих. Сам се изненадах, когато открих как да извадя миникасетата. После я прибрах в джоба си.
Джил влезе в дневната със сак в ръка. Носеше черен панталон и бяла блуза.
— Готова съм.
— Добре, хайде да върнем всичко както си беше. — Подадох й камерата и тя я занесе в килера, докато аз вадех „Един мъж и една жена“ от видеото и го изключвах. Проверих всички светлинни индикатори и бутони, за да съм сигурен, че никой не може да познае дали устройството е използвано. Изправих се. Джил стоеше до мен и ми подаваше кутията на филма. Прибрах касетата и я пъхнах в страничния джоб на блейзъра си. Натиснах копчето на ъгловата масичка и завесите се вдигнаха.
— Знаете ли кой се обажда преди малко? — попитах.
— На дисплея пишеше, че номерът е частен, и не оставиха съобщение.
— Добре… ето какъв е планът. Моята кола се следи. Трябва да използваме вашата.
— В гаража е. Обаче трябва да оставя писмо на Марк.
— Недейте. Без писма. Ще му се обадите по-късно.
Тя се усмихна принудено.
— От десет години искам да му оставя писмо на кухненската маса и сега, когато наистина си отивам, вие ми казвате, че не може, така ли?
— Ще му пратите имейл — казах. — Да вървим.
Вдигнах сака й и я последвах по коридора до врата, водеща към триместния гараж. Вътре имаше две коли: лексъс и беемве кабрио със свален гюрук.
— Коя да вземем? — попита госпожа Уинслоу.
От Дом Фанели знаех, че беемвето е на нейно име, което можеше да стане важно, ако господин Уинслоу обявеше жена си за изчезнала и ни спреше полиция.
— Кабриото.
Прибрах сака й в багажника.
— Искате ли вие да карате? — попита тя.
— Всъщност трябва да се отърва от моята кола. Къде наблизо мога да я оставя?
— Къде отиваме?
— В Манхатън.
— Добре. Просто карайте след мен. На около осем километра южно по Сидър Суомп ще видите знак за колежа „Съни“ в Олд Уестбери. Можете да оставите колата си там.
— Ясно. Запалете мотора, обаче не отваряйте гаража с дистанционното. — Приближих се до прозорците и предпазливо надникнах. Не видях автомобили и натиснах бутона до вратата. Когато се отвори, излязох. Тя изкара колата на заден и затвори с дистанционното. Подадох й миникасетата от камерата. — Пазете я. Ако се разделим, отидете на някое сигурно място. При приятели, роднини, в хотел. Не се прибирайте вкъщи. Обадете се на адвоката си, после в полицията. Разбирате ли?
Джил кимна и аз я погледнах, обаче не ми се стори уплашена или объркана, което поуспокои и самия мен. Казах й:
— Вдигнете гюрука и затворете прозорците.
Госпожа Уинслоу вдигна гюрука. Качих се във форда и запалих двигателя.
Последвах я по дългата алея и Куейл Холоу Лейн.
Дотук добре. Положението обаче можеше рязко да се промени и аз обмислих няколко възможности и резервни планове в случай, че се разхвърчат говна.
Не беше в стила на Тед Наш да ми отпусне много каиша или да почива в неделя. Но можеше да съм го фраснал по главата по-силно, отколкото си мислех, и сега да лежи в тъмна стая с шишенце аспирин и да се мъчи да проумее кое как. Едва ли. Обаче каквото и да правеше в момента, явно не го правеше тук.
Като се замислех, ако знаех, че ще открия Джил Уинслоу и копие на записа, без колебание щях да го убия на плажа, за да избегна тая ситуация. Изпреварващите удари са хубаво нещо, когато човек е сигурен, че ще изпревари другия.
Съмнявах се, че ако сега се натъкна на Наш и компания, ще имам възможност да поправя грешката си, обаче бях убеден, че той ще се възползва от възможността да поправи своята.
48.
След няколко минути излязохме на Сидър Суомп Роуд. Час по час поглеждах в огледалото, ала като че ли никой не ме следеше. Започвах да вярвам, че съм успял — Джил Уинслоу, записът, името на Бъд Мичъл и с малко късмет, чист път до Манхатън.
Свалих полицейската радиостанция от колана си, включих я и послушах известно време, но почти нямаше разговори, а което чух, не беше свързано с мен. Изключих радиостанцията и мислено си отбелязах при първа възможност да я върна на сержант Робъртс, което можеше да не е много скоро.
Пред себе си видях знак за колежа в Олд Уестбери. Джил зави надясно. Последвах я по обточен с дървета път до кампуса на малкия колеж, който в неделя пустееше. Тя спря на паркинга и аз оставих форда на едно свободно място. Взех сака си и го хвърлих в багажника на колата й, после казах: