— Да.
— Интересен живот ли водите?
— В момента да.
— Излагате ли се на много опасности?
— Има определена опасност да умрем от скука.
— Мисля, че си скромен и се подценяваш. Сега скучно ли ти е?
— Не.
— Откога я няма жена ти?
— От около месец и половина.
— А ти си бил в Йемен.
— Да.
— Какво му е скучното на това?
— Иди в Йемен и ще видиш.
— Къде е жена ти?
— В Танзания. В Африка.
— Знам къде е Танзания. Какво прави там?
— Можеш да я питаш лично, когато ви запозная.
Останах с впечатлението, че госпожа Уинслоу не се среща с чак толкова много интересни хора в клуба или на официални обеди и вечери. Освен това ми се струваше, че според нея е изпуснала влака някъде след колежа и вижда тая тежка катастрофа в живота си по-скоро като възможност, отколкото като проблем. Това беше правилната позиция и се надявах нещата да се развият благоприятно за нея.
На около километър и половина пред нас се намираше тунелът за центъра. Хвърлих поглед към Джил. Изглеждаше съвсем спокойна и хладнокръвна, най-вероятно резултат на възпитанието й или на факта, че не оценяваше напълно непосредствената опасност, в която се намирахме. А може и да я оценяваше, обаче си мислеше, че опасността е за предпочитане пред скуката. Бях съгласен с това, когато ми беше скучно, но когато се намирах в опасност, скуката ми изглеждаше за предпочитане.
— Мисля, че Кейт ще ти хареса. Двамата с нея ще се погрижим за теб.
— Сама мога да се грижа за себе си.
Приближавахме се към входа на тунела. Протегнах ръка нагоре и свалих винетката на Джил, която щеше да регистрира номера на колата, местонахождението и времето. Платих таксата в брой и влязох в дългия тунел под Ист Ривър.
— Какво да правя с Марк? — попита ме Джил.
— Обади му се по-късно от мобифона си.
— И какво да му кажа?
— Че си добре и имаш нужда да останеш сама. После ще ти обясня.
— Добре. Но искам да му разкажа всичко.
— Така и трябва… преди той да научи. Нали разбираш, че всичко това ще стане публично достояние.
Тя помълча и двамата се загледахме в прелитащите покрай нас мръсни бели плочки. После Джил наруши тишината.
— Толкова често вечер… докато седяхме в дневната, той на телефона или зачетен във вестника, или докато ми нареждаше какво да направя на другия ден… ми се искаше да му пусна записа… — Тя се засмя. — Мислиш ли, че щеше да забележи?
— Убеден съм.
Излязохме от тунела и пак си бях в Манхатън, за което много си бях мислил в Йемен, макар и не при такива обстоятелства. Вдишах отработените газове, възхитих се на милиардите тонове бетон и асфалт, проследих с поглед как едно такси минава на червен светофар. Беше неделя, трафикът не бе натоварен, пешеходците бяха малко и след пет минути вече пътувах по Четирийсет и втора улица.
— Имаш ли някакви въпроси към мен? — попитах Джил.
— Какви например?
— Например какво ще се случи после. Какво да очакваш. Такива неща.
— Ако трябва да знам нещо, ти ще ми кажеш. Нали?
— Да.
— Може ли да ти дам един съвет?
— Разбира се.
— Прекалено дълго държиш на първа предавка.
— Съжалявам.
Завих надясно по Шесто авеню и поех на север към Сентръл Парк, като внимавах как сменям предавките. След няколко минути бяхме пред хотел „Плаза“ и дадох ключовете на портиера да паркира колата. Внесох саковете в разкошното фоайе и последвах Джил до рецепцията.
Не исках да плати с кредитната си карта, която можеше да се проследи, затова тя уреди да плати с чек, който щеше да гарантира с кредитната си карта. Легитимирах се на служителя и поисках да видя управителя. Той се появи след няколко минути и инструктирах и двамата:
— Пътуваме инкогнито по служба. Ако някой пита, не му казвайте, че госпожа Уинслоу се е настанила тук, и веднага се обадете в стаята. Разбрахте ли? — Те ме разбраха и си отбелязаха в компютъра.
След десет минути бяхме в дневната на апартамента. Джил откри по-голямата спалня, която си присвои, без да каже дума, и се върна при мен в дневната.
— Ще се обадя на румсървис — каза тя. — Искаш ли нещо? Исках да се възползвам от барчето в стаята, обаче отвърнах:
— Само кафе.
Джил вдигна слушалката и поръча кафе и разни сладкиши.
— Мъжът ти дали вече се е прибрал? — попитах.
Тя си погледна часовника.
— Сигурно не.
— Добре, сега искам да се обадиш у вас и да му оставиш съобщение. Кажи нещо от рода, че имаш нужда да се откъснеш от вкъщи и си отишла в провинцията с приятелка или нещо такова. Гледай да не го разтревожиш, за да не се обади в полицията. Разбираш ли?
Госпожа Уинслоу се усмихна.
— Той няма да се разтревожи — ще се шокира. Досега никога не съм изчезвала… е, поне без алиби. И няма да се обади в полицията, защото ще го е срам.