— Ясно. Обади се по мобифона си. — Нали каза, че…
— Можеш да го оставиш включен около пет минути, максимум десет.
Тя кимна, извади мобифона си от чантата, включи го и набра номера.
— Марк, аз съм. Доскуча ми и реших да се разходя до Хамптънс на гости на една приятелка. Може да пренощувам при нея. Ако искаш, обади се на мобифона ми и ми остави съобщение. — После прибави: — Надявам се, че сутринта си прекарал приятно с момчетата и че Бъд Мичъл не те е ядосал пак. — Погледна ме, усмихна се и ми намигна. — Чао.
Госпожа Уинслоу явно се забавляваше.
— Добре ли беше?
— Идеално — похвалих я.
От друга страна, ако бе събрал две и две, Наш рано или късно щеше да отиде в дома на семейство Уинслоу. Тогава господин Уинслоу щеше да чуе друга версия и да бъде помолен да помогне на властите да открият неговата своеволна съпруга. Обаче сега не можех да мисля за това.
— Моля те, изключи мобифона си и не забравяй да го изключваш всеки път, щом го използваш — казах на Джил.
Тя го изключи и го прибра в чантата си.
После отиде в спалнята си да се освежи.
На вратата се позвъни и аз пуснах момчето от румсървиса и подписах сметката.
Отидох при прозорците и погледнах към Сентръл Парк.
Чувствах се като беглец. И нищо чудно, защото наистина бягах. По ирония на съдбата през целия си професионален живот бях преследвал други бегълци, макар повечето да бяха толкова глупави, че всъщност не успях да науча от тях много за това как да не ме заловят.
Обаче все бях понаучил нещо и не бях глупав, затова имаше известна вероятност господата Наш, Грифит и сие да не ме открият скоро.
Джил се върна в дневната. Явно се беше понапудрила и гримирала. Седнахме на масата и се нагостихме с кафе и сладкиши. Установих, че съм гладен, обаче не ометох цялата чиния.
— Жена ти утре ли си пристига? — попита тя.
— Би трябвало. Към четири следобед.
— Ще я посрещнеш ли на летището?
— Не. Не мога да се появя на предварително уговорено място.
Джил не попита защо и видях, че загрява.
— Ще уредя да я посрещнат и да я доведат тук. Нито тя, нито аз можем да се върнем вкъщи.
Тя кимна, погледна ме и накрая каза:
— Страх ме е, Джон.
— Няма защо.
— Имаш ли пистолет?
— Не.
— Защо?
Обясних й и прибавих:
— Не ми трябва пистолет.
Известно време поговорихме на общи теми и аз й казах:
— Вземи касетата, която ти дадох, и дай да я заключат в хотелския сейф.
— Добре. Какво ще правиш с „Един мъж и една жена“?
— Остави това на мен.
Тя кимна.
— Искам да отида на черква. После ще се поразходя. Може ли?
— Честно казано, ако ония някак си открият къде сме, няма значение какво ще правиш.
Разменихме си номерата на мобифоните и аз й напомних:
— Не забравяй — не бива да го държиш включен повече от пет минути.
Всъщност в Манхатън се преплитаха по неколкостотин хиляди клетъчни сигнала и проследяването на конкретен мобифон можеше да отнеме над петнайсет минути, но трябваше да се подсигурим. Продължих:
— И не използвай кредитни карти, нито банкомати. Имаш ли пари?
Джил кимна и попита:
— Искаш ли да дойдеш с мен?
— Трябва да остана тук и да се обадя на някои хора. Ще те потърся няколко пъти, затова проверявай за съобщения през половин час и ми се обади веднага щом получиш съобщението ми.
— По-лош си и от мъжа ми — отбеляза тя.
Усмихнах се.
— Ако се наложи да ми се обадиш, звъни в стаята. Но ако не ти отговоря, опитай на мобифона ми. И не се връщай в хотела, ако не ти отговоря. Разбра ли?
Джил кимна.
— На излизане не забравяй да оставиш касетата, за да я заключат в сейфа. После постави разписката в хотелски плик и помоли да го пратят в стаята.
Тя отново кимна.
— Гледай да се прибереш не по-късно от пет часа.
— Мисля, че май ще се върна при Марк. Усмихнах се.
— До скоро.
Отидох в спалнята си, седнах на леглото и набрах мобифона на Дом Фанели.
— Извинявай, че те смущавам в неделя.
— Ей, от „Плаза“ ли се обаждаш?
— Да. Къде си?
— В „Уолдорф“. Какво правиш в „Плаза“?
— Можеш ли да разговаряш?
— Да. На семейно барбекю съм. Измъкни ме оттук.
— Държиш ли чаша?
— Папата яде ли полски салам? Какво има?
— Нали искаше да знаеш каква е тая история?
— Да.
— Е, тя е огромна гладна огнедишаща ламя, която може да те изяде.
Последва кратко мълчание.
— Давай.
— Добре. Отнася се за полет осемстотин, за който ти е известно, и за един видеозапис на катастрофата. И за Джил Уинслоу, която ти ми намери. — Направих му пълно петнайсетминутно описание на ситуацията. Той през цялото време запази нетипично за него мълчание и трябваше няколко пъти да го питам дали ме чува.