Хотелът достави плика с разписката за сейфа. Запомних наизуст номера и я изгорих в тоалетната.
Прочетох „Сънди Таймс“ и погледах телевизия. Няколко пъти си проверих мобифона, за да видя дали Тед Умрелия не се е обаждал, за да си уговорим среща, обаче той сигурно си беше взел почивен ден. Поне така се надявах. Вече беше 17:30 и Джил още не се бе прибрала, затова се обадих на мобифона й, оставих съобщение и изпих една бира.
В 17:48 тя се обади в стаята и каза:
— Извинявай. Изгубих представа за времето. Ще се върна към шест и половина.
— Ще те чакам.
Пристигна почти в седем. За жените времето явно тече по друг начин. Тъкмо се канех да измърморя нещо за значението на точността, когато тя ми подаде чанта от „Барнис“.
— Отвори я.
Отворих я и извадих мъжка риза. Като се имаше предвид, че носех ризата си от три дни, това по-скоро беше подарък за нея, отколкото за мен. Обаче от любезности благодарих.
— Много мило от твоя страна.
Джил се усмихна.
— Знам, че си пътувал с тази риза, и наистина изглежда малко измачкана.
Всъщност смърдеше. Разопаковах я и я разгледах.
— Малко е… розова.
— Вдигни я.
Вдигнах я върху гърдите си.
— Този цвят ти отива — каза тя. — Подчертава тена ти.
Щеше да ми отива, ако обърнех резбата.
— Аз всъщност не… Благодаря.
Джил взе ризата от ръцете ми и извади петстотинте карфици за около пет секунди, после я разгъна.
— Би трябвало да ти стане. Премери я. — Беше с къси ръкави и ми се стори, че е копринена. Съблякох отвратителната си стара риза и навлякох розовата копринена.
— Стои ти много добре — отбеляза тя.
— И ми е адски удобна. Получи ли съобщение от мъжа си?
Джил кимна.
— Какво ти каза?
Тя извади мобифона от чантата си, включи гласовата си поща и ми го подаде. Изслушах автоматичния запис: „Съобщение, получено в петнайсет часа двайсет и осем минути“. После чух гласа на Марк Уинслоу:
„Джил, аз съм. Получих съобщението ти“
Абсолютно безизразен глас — също като снимката му. Бях изненадан, че се е регистрирал на дигиталния запис. Той продължи:
„Много съм обезпокоен, Джил. Много съм обезпокоен. Искам да ми се обадиш веднага щом получиш това съобщение. Обади ми се и ми кажи къде си. Това е крайно егоистично от твоя страна. Не си се обадила на момчетата и те те потърсиха тук. Казах им, че си при приятели, но мисля, че доловиха загрижеността в гласа ми, и ми се струва, че се разтревожиха. Трябва да им се обадиш и да ги успокоиш. Обади се и на мен. Започвам да се безпокоя. Ще поговорим, когато получиш това съобщение“.
Очаквах да каже „Обичам те“ или „Искрено твой“, обаче съобщението свърши. Изключих мобифона и й го подадох.
Известно време и двамата мълчахме.
— Не му се обадих, естествено — накрая ме осведоми тя.
— Как успя да устоиш на тая прочувствена молба?
Джил се усмихна, но усмивката й помръкна.
— Наистина не искам да му причинявам мъка.
— С твое позволение, той не ми се стори много измъчен. Обаче ти го познаваш по-добре от мен.
— Марк ме търси още три пъти, само с кратки съобщения да му се обадя — каза тя.
Замислих се за съобщението на Марк Уинслоу и стигнах до извода, че Тед Наш не е ходил в дома на господин Уинслоу, за да търси госпожа Уинслоу. После пак се замислих и стигнах до извода, че Тед Наш е стоял в стаята с Марк Уинслоу, който се е обаждал на жена си.
— Съпругът ти… нормално ли говори? — попитах я.
— Да. Това е нормално за него.
— Исках да кажа, смяташ ли, че някой друг го е накарал да ти се обади? Например полицията?
Тя се замисли.
— Предполагам, че е възможно… иначе нямаше да спомене за момчетата… но… — Джил ме погледна. — Знам какво искаш да кажеш, но не съм сигурна.
— Добре. — Просто поредната параноична мисъл, обаче основателна. Накратко, нямаше значение дали Тед Наш е на една крачка зад мен, стига да не ме изпревареше с една крачка. — Какво ще кажеш да пийнем по нещо?
Пийнахме и тя напомни за идеята си да отидем на вечеря, обаче аз настоях за румсървис, отчасти защото винаги се натъквам на неподходящи хора, когато излизам, и отчасти, защото колкото повече врати имаше между мен и Джил Уинслоу, от една страна, и ония, дето ни търсеха — от друга, толкова по-добре.
Побъбрихме си и Джил потвърди, че е оставила касетата в хотелския сейф. Казах, че съм получил разписката. Тя ми докладва и че цял ден е държала мобифона си изключен и че не е използвала кредитни карти и банкомати.
Ходила в „Сейнт Томас“ на Пето авеню, после се разходила през парка до Метрополитън Мюзиъм. Отишла в „Барнис“, след това позяпала витрините по Мадисън Авеню и се върнала в „Плаза“. Типична неделя в Ню Йорк, обаче адски паметен ден за Джил Уинслоу.