— Искаш ли да дойда с теб?
— Не. Остави нещата на мен. — Той замълча за няколко секунди. — Каквото и да се случи на летището, ще доведа Кейт в хотел „Плаза“.
— Знам. И гледай да не те проследят.
— Феберейците не могат да проследят и куче на каишка.
— Добре. Разбираш ли защо е толкова важно?
— Да. Искаш да се изчукаш най-късно до шест и трийсет.
— Точно така. Гледай само да не ме издъниш. Фанели се засмя.
— Ей, как я карате с госпожа Уинслоу? Как изглежда тя?
— Мила старица.
— Тя е трийсет и девет годишна. Как изглежда?
— Хубава е.
— Какво правихте снощи в „Плаза“?
— Вечеряхме.
— Само това ли?
— И двамата сме семейни и не проявяваме интерес един към друг.
— Всички казват така. А когато доведа Кейт в „Плаза“, какво ще се случи, като види, че си живееш със звездата от плажното порно?
— Дом, не се прави на простак.
— Еее, вече не си забавен. Къде е сега твоята свидетелка?
— На разходка. Дадох й твоя номер в случай, че в „Плаза“ стане напечено.
— Сигурен ли си, че не искаш подкрепление в хотела?
— Не искам. Тук сме инкогнито и никой не ни е проследил или регистрирал електронно, иначе вече щяха да ни гепят. Обаче ще ми трябва полицейски ескорт оттук до срещата ми с тях. Днес или утре.
— Само ме предупреди един час предварително. Тоя път наистина си се забъркал в големи лайна, приятел.
— Щом казваш.
— Съвсем сериозно ти го казвам.
— Е, аз съм си такъв. Обади ми се, когато качиш Кейт в колата си.
— Непременно. Чао.
Пак проверих мобифона си. Нямаше съобщения.
Дъждът беше спрял, но продължаваше да е облачно. Приготвих се за дълго утро.
Чистачката дойде и си тръгна. Поръчах си още кафе от румсървиса.
На всеки час се обаждаше Джил, както бе обещала, повтаряше, че няма нищо ново, и ми казваше какво прави. В общи линии, обикаляла художествените галерии. Купила ми „Крест“ и намерила „Един мъж и една жена“.
— Марк ме търси още пет пъти и остави съобщения. Да му се обадя ли?
— Да. Опитай се да разбереш дали с него се е свързал федерален агент. С други думи, виж какво знае и дали ще ти повярва, че просто имаш нужда да останеш сама. Става ли?
— Добре.
— Виж дали е на работа. Той работи в града, нали?
— Да. В центъра.
— Обади му се там. И не се оставяй да те сплаши и да измъкне повече информация. Нали?
Отговорът й ме изненада:
— Майната му.
Усмихнах се.
— Обади ми се после. И не забравяй — максимум пет минути с мобифона. И не използвай уличен телефон, защото номерът ще се появи на идентификатора му и той ще види, че си в Манхатън. Нали?
— Разбирам. — И прибави: — Мислиш за всичко.
— Опитвам се. — Поне се надявах.
Към 12:30 включих мобифона си и изчаках няколко минути. Той изпиука и аз отворих съобщението: „Джон, аз съм Тед Наш. Трябва да разговарям с теб. Обади ми се“. И ми продиктува номера на мобилния си телефон.
Седнах на фотьойла, изпружих крака върху една табуретка и се обадих на господин Тед Наш.
— Наш.
— Кори — отговорих аз.
Последва половинсекундна пауза.
— Както се уговорихме, обаждам ти се за срещата.
— Каква среща?… А, да. Как е календарът ти?
— Имам свободно време утре.
— Ами днес?
— По-добре утре. Следобед нямаше ли да посрещаш Кейт на летището?
— За днес ли беше?
— Да, струва ми се — отвърна той.
С Тед танцувахме нашия си танц. Всеки се опитваше да разбере кой какво знае и кой кого води.
— Добре, утре — съгласих се.
— Добре. Сутринта?
— Съгласен. Значи довеждаш ония двама любовници на срещата.
Наш отговори с две секунди закъснение.
— Мога да доведа само господина.
— Къде е госпожата?
— Струва ми се, че знам къде е. Така че и тя може да дойде на срещата. Мъжът ще е там и ще потвърди всичко, което ти казах.
— Мъжът спокойно може да е от ЦРУ. Поредният слаб актьор.
— Ако дойде на срещата, госпожата може да потвърди самоличността на любовника си. Нали така?
— Откъде да знам, че и тя не е самозванка?
Наш помълча няколко секунди.
— Мисля, че ще разбереш дали е истинската.
— И как ще стане това?
— Ами… Мисля, че я познаваш.
— Да я познавам ли? Даже не знам как се казва.
— Къде си в момента? — без да отговори, попита той.
— Вкъщи. — Знаеше, че не съм в апартамента си, защото сигурно беше пратил там хора да ме чакат.
— Няколко пъти се обаждах у вас. Нямаше те.
— Не отговарям на телефона. А ти къде си?
— На Бродуей двеста и деветдесет. В службата.
— Изобщо прибирал ли си се вкъщи от плажа? Не биваше да шофираш с травма на главата.
Той не ме прати на майната ми, обаче знаех, че хапе устни и чупи моливи. Освен това не беше сам и тъкмо затова разговорът се водеше малко сковано и адски предпазливо.