— А ти как се чувстваш? — попита ме.
— Страхотно. Обаче трябва да затварям, понеже някой може да се опита да локализира сигнала ми.
— Кой?
— Терористи. Майка ми. Бивши гаджета. Казва ли ти някой.
— Тогава после ми се обади от домашния си телефон.
— Той е чак в другия край на стаята. Хайде да уговорим времето и мястото.
— Добре. Ти кого ще водиш на срещата?
— Себе си.
— Някой друг?
— Нямам нужда от никой друг. Обаче искам ти да си там, както и Лайъм Грифит, и оня тип, дето е играл главната роля в записа, и жената, ако успееш да я откриеш. И също искам да се обадиш на Джак Кьоних, ако вече не си го направил, и да го поканиш да дойде. И му кажи да доведе капитан Стийн. Виж също дали е свободен господин Браун.
— Кой?
— Знаеш кой. И повикай някого от главна прокуратура.
— Защо?
— Знаеш защо.
Тед Наш се опита да се пошегува.
— Хайде да не го превръщаме във федерален случай. Това е просто неофициална среща за изясняване на положението, за да видим какво ще предприемем. И главно, за да удовлетворим твоето любопитство и да те уверим, че в случая няма нищо друго освен онова, което ти казах. Просто проявяваме любезност към теб, Джон — това не ти е голямата битка.
— А, ясно. Аз пък започвах да се навивам.
— Това ти е проблемът. Мислиш ли да доведеш и Кейт на срещата?
— Не. Тя няма нищо общо с това.
— Не си съвсем прав, но напълно те разбирам, че искаш да я държиш настрани. Само че тя може да иска да присъства. Питай я, когато я посрещнеш на летището.
— Тед, дали тоя разговор не се записва?
— Не може да се записва законно без твое или мое знание.
— А, да бе. Защо ли все ги забравям тия неща? Просто говориш адски сковано, не като малкия Теди, когото познавам.
Той помълча няколко секунди.
— Голям задник си.
— Слава Богу. Вече се безпокоях за теб. И ти не си по-малък. Добре, заднико, в колко часа ти е удобно утре?
— По-рано. Да речем, в осем и половина. Може да се срещнем тук, на Бродуей двеста и деветдесет.
— Да бе, как пък не. Там са влезли повече хора, отколкото са излезли.
— Не се дръж мелодраматично — посъветва ме Наш. — Ами в твоята служба? В КТС? Там достатъчно безопасно ли е за теб? Или параноята ти включва и нея?
Не му обърнах внимание и се замислих за мястото. След като Кейт щеше да се е прибрала, знаех, че ще настои да присъства, въпреки че не исках повече да я въвличам в тая история. Обаче можех да я използвам за подкрепление и щях по-спокойно да заведа Джил на срещата, ако дойдеше и Кейт. Спомних си последната ни вечер в Ню Йорк, преди с Кейт да се разделим, и отговорих на Наш:
— В „Прозорците на света“. Официална закуска.
— Не е ли прекалено публично за въпроса, който обсъждаме?
— Казах „обществено място“ и ти спомена, че срещата е неофициална, само за изясняване на нещата — и любезност към мен. Какъв е проблемът?
— Току-що ти казах. Прекалено е публично.
— Правиш ме подозрителен, Тед.
— По-скоро те обзема параноята.
— Виж, нима не се срещнах сам с теб на плажа през нощта? Това не е параноя — просто е глупаво. Обаче тоя път искам да проявя интелигентност. — И прибавих: — Гледката е страхотна.
— Все пак настоявам да се срещнем в кабинет. Чийто и да е кабинет. На Кьоних. На Стийн. Ти избери.
— Опитваш се да ме задържиш на телефона, а? Ще се видим утре в осем и половина. В „Прозорците на света“. Ти черпиш. — Затворих. „Задник“.
Беше привечер. Жена ми трябваше да пристигне на летище „Кенеди“. Очакваше я най-малко една група посрещачи, може би две. А главната ми свидетелка се мотаеше по улиците.
Джил се обади по телефона.
— Разговарях с Марк. Каза, че от ФБР ходили в службата му да питат къде съм.
— Кога е било това?
— Не каза.
Подозирах, че всъщност са отишли в дома му предишния ден, което обясняваше странното му телефонно обаждане. Освен това не бях сигурен, че са го навестили от ФБР — по-скоро бяха агенти на ЦРУ с феберейски документи.
— Не пожелали да му обяснят за какво се отнася — продължи Джил. — Казали само, че съм свидетелка на нещо и трябвало да разговарят с мен.
— Той пита ли те на какво си била свидетелка?
— Да. И аз му разказах всичко. За Бъд, за плажа и видеозаписа.
— Той как го прие?
— Не много добре. Но неговите пет минути изтекоха и му затворих.
— Искам веднага да се върнеш тук — казах. — Изключи си мобифона.
— Добре. Идвам след петнайсетина минути.
Събитията се развиваха малко по-бързо, отколкото възнамерявах, обаче не беше толкова зле — да, Тед Наш знаеше, че Джон Кори е открил Джил Уинслоу, само че не знаеше къде се намираме. Общо взето, господин Наш имаше адски кофти ден. Не исках дори да си представям телефонните му разговори с човека, който преди пет години беше решил да се забъркат в тоя заговор.