Погледнах Джил, която ме наблюдаваше.
— Сигурен съм, че тоя път е по-учтив, отколкото преди пет години — отбелязах.
Тя се усмихна принудено.
Прослушах и следващото съобщение:
„Джил, обажда се Бъд. Обадиха ми се в службата за онзи случай преди пет години. Нали си спомняш, Джил, бяхме си обещали един на друг и дадохме дума на други хора, че ще го запазим в тайна. Те обещаха да направят същото. Сега ми казват, че ти искаш да разговаряш с други за това.
Не можеш да го направиш, Джил, знаеш защо не можеш. Ако не те е грижа за себе си и за мен, помисли за момчетата си и за Марк, помисли за Арлийн, която харесваш, знам го, помисли и за моите деца. Това ще е пълна катастрофа за много невинни хора, Джил. Каквото било, било. Това е минало. Каквото и да кажеш на някого или на медиите, ще трябва да заявя, че лъжеш. Джил, ако си направила копие на онзи запис, трябва да го унищожиш“.
Бъд продължи да я убеждава и гласът му звучеше ту остро, ту панически, ту малко плачливо. Тоя тип наистина беше абсолютен задник. Но за да съм честен, животът му бе пред провал и подобно на повечето хора, които са си развявали байрака, той не смяташе, че трябва да плати толкова висока цена за това. Така или иначе, най-страшните кошмари на Бъд току-що се бяха сбъднали.
Последните му думи бяха:
„Моля те, Джил, обади ми се. Обади ми се заради себе си и заради нашите семейства“.
Също като в случая с господин Уинслоу, очаквах нещо от рода на „Пази се“ или „Все още мисля за теб“, обаче той всъщност мислеше само за себе си и каза само „Чао“.
Изключих мобифона и погледнах Джил. Хрумна ми, че двама важни мъже в живота й са истински боклуци.
— Типичен мъж, обажда се само когато иска нещо — подметнах аз.
Тя се усмихна и се изправи.
— Ще си полегна.
Станах и аз.
— Мога да ти обещая едно — че ще престанат да ти оказват натиск да мълчиш в момента, в който направиш първото си публично изявление.
— Не усещам да ми оказват никакъв натиск. Изпитвам само огромно разочарование… от Марк и Бъд. Но го очаквах.
— Може би все някога ще осъзнаят, че светът не се върти единствено около тях.
— Няма да ги чакам дотогава. — Джил се усмихна и изчезна в спалнята си.
Отидох при прозореца и погледнах към парка. Небето малко се беше прояснило и хората се разхождаха по алеите.
Бях пуснал ламята на свобода и я бях насочил срещу Тед Наш и неговите приятели, които се опитваха да я върнат в клетката, да я убият или да я обърнат срещу мен.
Междувременно ламята хапеше Бъд, Марк и техните семейства, обаче не можех да отвличам вниманието си със странични проблеми.
Никога не бях мислил, че ще е лесно или приятно — но отначало го виждах само като абстрактен проблем. Сега, когато се бяха събрали всички играчи — Кейт, Грифит, Наш, Кьоних и много резерви като Дом Фанели, Мари Губитози, Дик Карнс и други — всичко започваше да става лично и съвсем истинско.
Знаех, че за хората от боинга на ТУЕ и техните роднини винаги е било истинско.
51.
Беше 16:32. Седях в дневната в „Плаза“ и чаках Дом Фанели да се обади с думите „Операцията изпълнена“ или нещо подобно. Според записаното съобщение на „Делта“ самолетът на Кейт от Кайро беше кацнал навреме в 16:10. Струваше ми се, че вече би трябвало да се е обадил. Телефонът в стаята обаче мълчеше. Проверих мобифона си за съобщения. Нямаше.
— Защо не му се обадиш? — попита Джил.
— Той ще ми се обади.
— Ами ако има проблем?
— Той ще ми се обади.
— Изглеждаш прекалено спокоен — отбеляза тя.
— Добре съм.
— Искаш ли нещо за пиене?
— Да, обаче ще изчакам да ми се обадят, за да видя дали имам нужда от една, или две чаши.
— Нямам търпение да се запозная с Кейт.
— И аз нямам търпение да я видя. Мисля, че ще ти хареса.
— А аз дали ще й харесам?
— Защо не? Много си симпатична.
Тя не отговори.
В 16:36 реших да изчакам до без петнайсет и да се обадя на Фанели.
В 16:45 си представих Дом Фанели под федерален арест, Кейт в автомобил с Тед Наш и обаждане от Наш, за да ме осведоми, че я разменя за Джил и записа. Почти чувах гласа му: „Джон, с Кейт ще прекараме няколко приятни дни в едно скривалище, докато не ни предадеш госпожа Уинслоу и нейното домашно видео“.
За пръв път от много години изпитах истински страх, който стегна гърлото ми.