— Издирвал съм убийци, когато почти никой друг не е смятал, че е извършено убийство.
— Имаше ли късмет?
— Веднъж. След години изникват разни неща. И пак започваш следствието. Имаш ли нещо?
— Възможно е. — Тя се усмихна. — Имам теб.
Усмихнах се и аз.
— Е, не съм чак толкова добър.
— Хубавото е, че можеш да погледнеш на случая с непредубедено око и ясен ум. Всички ние година и половина живяхме с този случай до края на следствието и ми се струва, че бяхме смазани от мащабите на трагедията и обема на документалния материал — докладите на криминалистите, противоречивите теории, борбата за правомощия между различните институции, външния натиск и агресивността на медиите. През всички тези глупости има пряк път. Някой трябва да го открие.
Всъщност повечето ми успешни разследвания бяха резултат от обичайната скучна полицейска работа, криминалистични доклади и така нататък. От време на време обаче разкриването на престъпление беше свързано с щастливото откриване на златното ключе, което отваря вратата към краткия път през глупостите. Случва се, но не и в случаи като тоя.
Кейт се извърна от водата и отново погледна бялата сграда на бреговата охрана в далечината. Няколко прозореца светеха, ала не се мяркаше никакво движение.
— Тук е доста тихо — отбелязах.
— Пак се готвят да закрият базата. Построена е в началото на Втората световна война като мярка срещу немските подводници, дебнещи по крайбрежието. Онази война е свършила, свърши и Студената война, катастрофата на полет осемстотин беше преди пет години. Единственото, което може да запази базата, е терористичната опасност или действителен терористичен акт.
— Ясно. Обаче не бива да си измисляме такива неща.
— Не бива. Само че ти работиш в Контратерористичната спецчаст достатъчно отдавна, за да знаеш, че съществува реална опасност, на която нито властите, нито хората обръщат внимание.
Не отговорих.
— Недалеч оттук са биологичната лаборатория на Плъм Айлънд, Националната лаборатория „Брукхейвън“, военноморската база „Гротън“ и атомната електростанция в Ню Лъндън оттатък Лонгайландския залив. И да не забравяме атентата срещу Световния търговски център през февруари деветдесет и трета.
— И да не забравяме господин Асад Халил, който все още иска да ме убие — напомних аз. — Да убие и двама ни.
Тя помълча, зареяла поглед в пространството, после каза:
— Имам чувството, че над нас е надвиснала някаква опасност. Нещо много по-опасно от Асад Халил.
— Надявам се, че се лъжеш. Халил беше най-гадният скапаняк, на когото съм се натъквал.
— Смяташ ли? Ами Осама бин Ладен?
Не ме бива много с арабските имена, обаче това го знаех. Всъщност в кафенето на КТС висеше негова снимка с надпис „Търси се“.
— Да, човекът, който стоеше зад атаката срещу военния кораб „Коул“.
— Той е виновен и за атентата срещу американската казарма в саудитската столица Рияд през ноември деветдесет и пета, при който загинаха петима американски войници. После през юни деветдесет и шеста пак той стоеше зад атентата в жилищния комплекс Кобар Тауърс в Дахран, Саудитска Арабия, където живееха американски военни. Деветнайсет жертви. Той е планирал атентатите срещу посолствата на Съединените щати в Кения и Танзания през август деветдесет и осма, при които загинаха двеста двайсет и четирима души и бяха ранени още пет хиляди. И за последен път се появи преди девет месеца — атаката срещу „Коул“ през октомври две хилядната, когато загинаха седемнайсет моряци. Осама бин Ладен.
— Сериозен списък. И какво прави оттогава?
— Живее в Афганистан.
— Оттеглил ли се е?
— Не бих разчитала на това — отвърна Кейт.
6.
Запътихме се обратно към джипа. — А сега накъде? — попитах аз. — Още не сме приключили тук. Бях си мислил, че това е просто спирка, свързана със спомени за Кейт, и място за моето вдъхновение. Явно имаше още нещо.
— Нали искаше да разговаряш с очевидец — каза тя.
— Искам да разговарям с много очевидци.
— Тази вечер ще трябва да се задоволиш само с един. — Кейт посочи задната врата на дъсчената сграда. — Оттам ще влезеш във вишката. Най-горният етаж.
Очевидно нямаше намерение да дойде с мен, затова влязох във вишката и намерих стълбището.
Заизкачвах се. Четирите етажа ми напомниха за пететажната кооперация в манхатънския Истсайд, където съм израснал. Мразя стълбищата.
Последните стъпала водеха към остъклена наблюдателница. Помещението не беше осветено, но различих няколко маси и стола, бюро с телефони и военна радиостанция, която мигаше и бръмчеше в тихата стая. Нямаше никого.