— Появата на мъжа ти вкъщи беше знак, че моментът е настъпил. — Джил ме погледна, усмихна се и продължи: — Освен това той е много убедителен. Но все пак ми се струва, че не съм взела правилното решение съвсем сама.
— Можеше да ме изгониш, обаче не го направи — възразих аз. — Ще ти кажа още нещо. Ако беше предала записа преди пет години, сигурно щяха да го унищожат. Така че в известен смисъл, наречи го съдба или шанс, ако щеш, това е било за добро.
Продължихме да си приказваме още малко. Това се нарича „разпускане на свидетеля“ — трябва да спечелиш доверието му и да го убедиш, че постъпва правилно.
Освен това се бях надявал, че Джил и Кейт ще се сприятелят, и надеждите ми като че ли се оправдаваха.
— Ти ли избра тази риза на Джон? — по някое време попита жена ми.
— Да. Той не можеше да напусне стаята, а аз можех, затова отидох да му купя нова риза.
— Кораловият цвят му отива — отвърна Кейт. — Подчертава тена му. Той никога не е носил нещо толкова ярко и модерно. Откъде я купи?
— От „Барнис“. Имат страхотни неща за мъже. Почувствах се изолиран от тоя разговор, затова се изправих.
— Отивам да поговоря с полицая при асансьора. Ще се върна след около час. Ако искате, гледайте записа, докато ме няма. Касетата е под матрака ми.
Излязох от апартамента и се запътих към асансьорите.
Униформеното ченге седеше на един от високите столове в малкото фоайе и четеше „Дейли Нюз“. Представих му се и му показах феберейската си лична карта, както и картата си на пенсиониран детектив от НЙПУ.
Седнах на съседния стол и го попитах:
— Кога свършва смяната ти?
— Свърши преди три часа — отвърна младият полицай, който според табелката на гърдите му се казваше Алварес. — А бе, кой е тоя Фанели? Има повече влияние от полицейския комисар!
— Той е човек, който търгува с услуги. Услугите са валутата на полицейското управление. Не можеш да взимаш пари, затова плащаш с услуги и получаваш услуги. Така стават нещата, така вървиш нагоре, така се пазиш да не си опариш задника.
— Нима?
— Добре, ще ти обясня по-подробно.
И обясних на полицай Алварес как е устроен светът.
Отначало той изглеждаше отегчен, обаче после разбра, че разговаря с майстор, и се заинтригува. След половин час задаваше въпроси по-бързо, отколкото можех да му отговарям. Мислех, че ще коленичи пред десницата ми, само че той просто обърна стола си с лице към мен и се наложи аз да държа асансьорите под око.
Алварес печелеше много от извънредния си труд, обаче честно казано, аз печелех повече.
След час се изправих и го попитах:
— Кога ще те сменят?
— В полунощ.
— Добре, направи ми услуга, върни се тук в седем и половина. — Ще дойде друг…
— Искам да дойдеш ти. Дадох му визитката си.
— Бъди нащрек и внимавай. Хората, които може да слязат от тия асансьори, не са обикновени отрепки. Те са опитни професионалисти и за да проумееш положението, ще ти кажа, че моментално ще те застрелят, ако се наложи. Извади патлака си от кобура, затъкни го в колана си и го скрий с вестника. Ако надушиш проблем, извади го. Ако се наложи, стреляй.
Полицай Алварес се ококори. Плеснах го по рамото и се усмихнах.
— Само гледай да не застреляш някой гост на хотела. Върнах се в апартамента, в който цареше мрак, защото Кейт и Джил гледаха последните няколко минути от записа.
Отидох при бара, налях си чаша газирана вода и зачаках. Лампите светнаха, но никой не каза нищо.
— Защо не си поръчаме румсървис? — предложих аз.
Тримата с Кейт и Джил седяхме на масата, след като си бяхме поръчали лека вечеря. Не повдигнах въпроса за записа, те също.
Предложих никой да не проверява мобифона си, защото който и да се обадеше и каквото и да кажеше, нищо не можеше да промени положението. Единственият човек, чието обаждане очаквах, беше Дом Фанели, а той щеше да ме потърси по хотелския телефон.
Разговаряхме главно за Йемен, Танзания и Олд Бруквил. Слава Богу, че никой не носеше диапозитиви.
Джил проявяваше интерес към назначението на Кейт в Танзания и работата й по атентата срещу посолството. Интересуваше се и от моето назначение в Йемен и от случая с „Коул“. В нашия занаят сме склонни да омаловажаваме, както са ни учили, и да се пазим от изтичане на информация, обаче това още повече заинтригува хората. Мислех да разкажа историята за това как пустинните номади атакуват на коне моя ландроувър по пътя за Сана, само че още не бях измислил достоен финал.
Кейт изглеждаше искрено заинтригувана от живота на лонгайландския Златен бряг, но отговорът на Джил съдържаше същото омаловажаване, каквото бяхме проявили ние с Кейт: