— Не е толкова интересно или бляскаво, колкото може би си мислите. Писна ми от благотворителни балове, партита, дизайнерски витрини, кънтри клуба и демонстрацията на богатство. Писна ми дори от сочните клюки.
— Обичам клюките и не бих се отказал от богатството — отбелязах аз.
Привидно разговорът бе много приятен, ала над нас беше надвиснало бъдещето, което започваше в 08:30 на другата сутрин. Към 22:00 телефонът в стаята иззвъня. Вдигнах.
— Ало?
— Ей, на калъп ли те хванах? — попита Дом Фанели.
— Естествено. Какво има?
— Ами, например има някои последици от следобедното ми похищение. Все едно съм преобърнал стършелово гнездо. Тия хора имат високопоставени приятели.
— Не задълго.
— Ясно. Ако не успееш да ги победиш и не можеш да се присъединиш към тях, убий ги. Нали така? Както и да е, слушай сега за утре. Имам три патрулни коли с по две униформени ченгета, включително един сержант. Мога да уредя детективи и цивилни, обаче мисля, че униформените ще свършат работа. Нали така?
— Да.
— Ти имаш среща в осем и трийсет в Северния небостъргач на Световния търговски център. Нашите ще застъпят на дежурство в осем и могат да стигнат при теб към осем и петнайсет. Ще те чакат на входа на хотела откъм Сентръл Парк. Става ли?
— Да.
— Сам избери как да отидеш — с отделни коли, всички във водещата или в задната кола — както решиш. Ако бях на твое място и имах три коли, щях да ги разделя. Не бива всичките пасти да са в една кутия.
Хвърлих поглед към Кейт.
— Добре.
— Е, утре са първичните избори. Вторият вторник на септември. Да не забравиш да гласуваш. Трафикът сутринта може да е малко по-различен от обикновено, защото хората ще отидат по-късно на работа. Но даже всички да закъснеете, знаеш, че няма да започнат без вас.
— Хубаво.
— Нашите хора ще ви придружат чак до сто и седмия етаж. Нали?
— Да.
— И после ще ви заведат някъде, нали?
— Да. Сигурно пак в „Плаза“. Утре цял ден и през нощта искам да има дежурни при асансьора, докато не видим какво ще се случи.
— Това може да се окаже проблем. Ще ти кажа защо. Снощи някой ми се обади от комисариата и учтиво ме попита какво правя, по дяволите. Аз естествено отговорих, че не знам какво иска да каже. Та явно си имаме проблем и той идва от Вашингтон според оня тип, който си нямаше и представа защо са му се обадили отгоре. Не ми каза кой се е обадил. С други думи, приятел, не знам докога ще мога да ти осигурявам градски ченгета за охрана на федерален свидетел. Загряваш ли?
— Да.
— Искам да кажа, не бива да нарушаваме юрисдикцията на феберейците и аз само ти правя услуга, обаче те твърдят, че с удоволствие щели да осигурят хора, които да се погрижат за твоя свидетел.
— Да бе, убеден съм.
— Ще решиш тоя проблем на срещата. Но утре сутрин ще дойдем там, ще те закараме в Световния търговски център, ще те изведем оттам и ще те върнем в хотела. Повече не мога да ти обещая, Джон. За след това — не знам. Трябва да разрешиш всичко на срещата.
Пак погледнах Кейт и Джил. Те внимателно ме наблюдаваха.
— Ти само ни върни тук без опашка или някъде другаде, ако се сетя за сигурно място. Аз ще се погрижа за останалото.
— Може би трябва да се обърнеш към вестниците — предложи Фанели. — Да речем, бихме могли от Световния търговски център да те закараме направо в „Таймс“. Ще се обадя предварително и ще събера разследващите журналисти.
— Ще си помисля.
— Не мисли много дълго. Трябва да ти кажа, приятел, че ония копелета играят грубо. Ако бях на тяхно място, щях да връча на жената заповед за охрана на свидетел още щом я видя.
Погледнах Джил.
— Едно е да връчиш на някого заповед, съвсем друго е да я изпълниш.
— Знам. Ще разполагаме с груба сила. Обаче защо да се стига дотам?
Не отговорих.
— Виж, трябва да се обърнеш към когото трябва и не съм сигурен, че това са хората в Световния търговски център — продължи Фанели. — Разбираш ли?
— Разбирам. Но все пак е добро начало. — Всъщност по-скоро беше свързано с личния сблъсък между мен, Наш, Грифит и може би Кьоних. Ако искаш да се изправиш срещу лъва, отиваш в бърлогата му. — Това е обществено място, Дом. „Прозорците на света“. Къде по-обществено от това? Искам да видя кой ще дойде и какво ще каже.
— Добре. Ти решаваш, приятел. Ако бях на твое място, щях да разговарям с десетина репортери, преди да се срещна с първия представител на властите. Обаче ти не постъпваш така. Може би трябва да поговориш с Кейт.
— Тя е на същото мнение като мен.
— Добре. Ще отида в „Прозорците“ в осем и ще закусвам с други хора на друга маса. Става ли?