Двамата кимнаха и жената на дясната седалка отвърна:
— Инструктирани сме.
— Чудесно.
Кейт, Джил и полицай Алварес вече стояха до мен на тротоара.
— Вашата кола, госпожо — обърнах се към Джил.
Тя се усмихна.
— Никога не съм се возила на полицейски автомобил. Не исках да й отговоря: „Ще свикнеш“.
— Както се уговорихме, всички ще се срещнем във фоайето на „Прозорците на света“ — казах аз. — През цялото време с теб ще има поне двама полицаи.
— Ще се видим там — отвърна Джил.
Стори ми се спокойна и се надявах да запази самообладание, даже по-късно да станеше грозно. Дадох знак на Алварес и той придружи Джил Уинслоу до задната седалка на средната кола, после се върна при мен, както беше инструктиран.
С Кейт се спогледахме. Вече не бе останало нищо за казване, затова само се целунахме.
— До скоро. — Тя се качи във водещата кола.
— Чувстваш ли се зъл тая сутрин попитах полицай Алварес.
Младежът се усмихна.
— Да.
Извадих касетата с „Един мъж и една жена“ от сакото си, същата, върху която Джил беше прехвърлила техния запис, обаче без кутията. Подадох му я.
— Пази я с цената на живота си. Говоря съвсем сериозно.
Той я прибра в огромния заден джоб на панталона си, предназначен да побира голям бележник.
— Случайно да сте чували някой да е успял да гепи нещо от нюйоркско ченге?
Тупнах го по рамото.
— Ще се видим там.
Алварес се качи на задната седалка на средната кола до Джил.
Отидох при третия автомобил и се качих. Оттам можех да виждам какво става, а от водещата кола Кейт можеше да прави промени в плановете, ако се наложи. Така Джил пътуваше под охрана в средната кола с Алварес и другите двама полицаи.
Сержантът, който седеше на предната дясна седалка в моята кола, каза няколко думи по радиостанцията си. Водещият автомобил направи обратен завой на булеварда, което по принцип не е позволено, и потеглихме.
— Какъв е маршрутът? — попитах сержанта.
— Ще минем през Уестсайд, освен ако не предпочитате друг път.
— Звучи добре. Нали сте наясно, че някои хора може да се опитат да ни го натикат?
— Да си го натикат отзад.
— Всички от групата ли са подготвени?
— Да.
— Какво мислите за ФБР?
Той се засмя.
— Без коментар.
— Ами за ЦРУ?
— Не познавам такива.
Късметлия. Облегнах се назад и си погледнах часовника. Беше 08:21 и в зависимост от движението може би щяхме да закъснеем с петнайсетина минути, което ме устройваше. Наш, който си умираше да държи нещата в свои ръце, и неговите момчета и без това щяха да са там най-малко петнайсет минути по-рано, убедени, че и ние ще подраним. Можеха да седят и да се потят колкото си искат.
Повечето срещи са игри на надхитряване и тая щеше да е истинска оргия.
След десет минути пътувахме на юг по булевард „Джо Димаджо“, също известен като Дванайсето авеню или Западната улица. Пътят минаваше успоредно на река Хъдсън — приятна разходка в слънчев ден. Нашият малък конвой се провираше между другите коли и се движеше по-бързо от тях, тъй като те щяха да бъдат глобени за такова шофиране.
Разстоянието до Световния търговски център беше осем километра. Двата небостъргача се виждаха много преди да стигнем там.
В джоба на сакото си носех касетата с „Един мъж и една жена“, която бе купила Джил, само че в кутията с надпис „Собственост на хотел «Бейвю» — моля, върнете касетата“. Ако феберейците имаха някаква съдебна заповед, можеха да я наложат на мен, Кейт или Джил, да се опитат да ни вземат касетата или да ни арестуват — или да конфискуват касетата и да ни арестуват. Обаче не можеха да наложат съдебна заповед на полицай Алварес, даже да надушеха, че порно версията на записа е в него.
Във всеки случай, съмнявах се, че Наш и компания ще се решат да направят сцена в обществен ресторант, в който закусват поне триста души. Ако изпаднех в поредното си извратено настроение, може би щях да им дам моята порно версия на „Един мъж и една жена“.
През предното стъкло виждах патрулната кола с Джил и Алварес, обаче не и водещия автомобил с Кейт. Трафикът беше променлив и тая сутрин много шофьори на камиони караха лудо.
Погледнах си часовника. 08:31. Току-що бяхме подминали хеликоптерната площадка на Трийсета улица и наближавахме кея Челси. Още няма и пет километра с тая скорост и към девет без петнайсет щяхме да спрем пред Северния небостъргач откъм Визи Стрийт.
Не очаквах никакви проблеми по пътя дотам, нито на влизане във фоайето и в асансьора, който отиваше направо в „Прозорците на света“ на сто и седмия етаж. Всъщност не очаквах никакви проблеми и на срещата, която по същество се свеждаше до излагане на позициите — щяхме да видим на кой му е по-дълъг и на кого му стиска повече.