Знаех как работи мозъкът на Наш. Той беше търпелив, коварен и понякога интелигентен. Искаше да види с кого ще отида. Искаше да чуе какво имам да кажа. Искаше да свали анамнеза на Джил Уинслоу и да види дали наистина носим записа. Нямаше да доведе на срещата никой, който вече да не участва в заговора, затова нямаше да присъства представител на главна прокуратура, освен ако не беше замесен и той или не използваха самозванец, нещо типично за ЦРУ. Искам да кажа, Тед Наш често се представяше за агент от ФБР, а когато се запознах с него, твърдеше, че бил от Министерството на земеделието. После за известно време се преструваше на умрял. И понякога се правеше на евентуален бивш любовник на Кейт Мейфилд. Не се преструваше само когато се държеше като задник.
И понеже беше извратен нещастник, може да бе поканил на закуската Марк Уинслоу, за да окаже натиск върху Джил. Както и Бъд Мичъл, който почти със сигурност щеше да присъства.
Във всеки случай, за Тед Наш срещата щеше да е само приказки. Проблемът щеше да дойде после, когато той щеше да направи своя ход. Или, казано иначе, нещо като банкета, на който каниш враговете си да се наприказват и натъпчат и после ги избиваш. Всъщност идеята за закуската беше моя, обаче схващате положението.
Ако имаше и капчица разум, Наш трябваше да знае, че ще мобилизирам груба сила за целта и че грубата сила ще е от НЙПУ. По тая причина той имаше свои армии в крилата. Но сержантът пред мен беше казал: „Да си го натикат отзад“.
Естествено, разбирах, че си имам личен проблем с господин Тед Наш и че донякъде нещата са свързани с това. Ала даже да не го познавах, даже да го харесвах (а аз не го харесвах), не виждах как бих могъл да се справя по друг начин.
— Имам инструкции да изчакам края на вашата среща и после да ви изведа от сградата в патрулните коли — каза сержантът. — Нали така?
— Да. И точно тогава може да се натъкнете на феберейци с други намерения.
— Веднъж ми се случи нещо подобно — осведоми ме ченгето. — Феберейците искаха да приберат един тип по обвинение в притежаване на дрога, а аз имах заповед за ареста на същия тип по същото обвинение.
— Кой го прибра?
— Ние. Обаче после го взеха феберейците. Нали знаете, в края на краищата те постигат своето. Но на самото място ние сме по-силни.
— Така е.
— А после къде?
— Още не съм сигурен. Навсякъде другаде освен в градския арест. Сержантът се засмя.
Погледнах през прозореца към реката и брега на Джързи. На другия ден или още следобед очаквах да съм в офисите на КТС на Федерал Плаза с крака, изпружени върху бюрото на Джак Кьоних, и кабинетът му да е фрашкан с добри хора. Въпреки всичките ми лични проблеми с тях, феберейците си бяха честни пичове, професионалисти, които спазваха буквата на закона. Още щом тоя случай престанеше да е мое занимание в свободното ми време и преминеше в юрисдикцията на ФБР, можех да замина на почивка с Кейт. Може би тя щеше да пожелае да види къде съм прекарал месец и половина в Йемен.
Пътят зави покрай тунела Холанд.
— Виждате ли средната кола? — попитах ченгетата.
— Вече не — отвърна шофьорът. — Да им се обадя ли?
— Да.
Той се свърза с двете коли и от водещата отговориха:
— Тук сме. Паркирахме на Визи и влизаме в Северния небостъргач.
— Ясно.
И вторият автомобил:
— Отбиваме от Западната. Ще пристигнем след две минути.
— Ясно.
Погледнах си часовника. Беше 08:39. Трябваше да сме на около пет минути от големия пешеходен площад, който заобикаляше комплекса на Световния търговски център. Няколко минути път пеш до фоайето, после с бързия асансьор до „Прозорците на света“.
— Искам двамата да дойдете с мен — казах на сержанта. Той кимна.
— Оставихме единия колега от водещата кола да пази автомобилите. Ние идваме с вас.
— Добре.
Завихме по Визи Стрийт и в 08:44 спряхме до двете полицейски коли. Слязох и ченгетата с мен ме последваха. Размениха няколко думи с полицая, който пазеше колите. Той току-що беше разговарял по радиостанцията си.
— Двамата цивилни… — имаше предвид Кейт и Джил — с четиримата полицаи са вътре — осведоми ни ченгето.
Изкачих се по стъпалата от тротоара и се запътих към входа на Северния небостъргач. Беше 08:45.
Докато прекосявах оживения площад, чух нещо като далечен рев и видях, че неколцина души около мен вдигат поглед. Двамата полицаи също погледнаха.