— Като че ли някакъв самолет се спуска прекалено ниско към летището в Нюарк — отбеляза единият.
Продължихме да вървим, после спрях и се обърнах, за да видя какво зяпат всички.
От север се приближаваше грамаден двумоторен пътнически самолет — летеше прекалено ниско точно над Бродуей и идваше право към нас. Ревът на двигателите беше оглушителен и самолетът увеличи скоростта, сякаш пилотът бе натиснал щурвала напред.
Обърнах се през рамо към Северния небостъргач на Световния търговски център и видях, че е по-висок и че самолетът се е насочил към него.
Хората наоколо вече крещяха, няколко души се хвърлиха на земята.
Една жена до мен ахна:
— Господи…
54.
Слънцето беше изгряло преди повече от час, ала светлината му бе затъмнена от дима на пламтящите пожари.
От балкона на апартамента си, който гледаше на юг, виждах епицентъра на двата огромни черни езика и блясъка на прожекторите, осветяващи чернотата на мястото, на което до предишната сутрин се бяха извисявали двата небостъргача.
По някое време през нощта бях изгубил сакото си при спасителната операция и останалите ми дрехи и кожата ми бяха черни от мазни сажди, които воняха, ала чиято смрад вече не усещах.
Погледнах си часовника, избърсах чернилката от кристала и видях, че е 07:32. Не можех да си представя, че е изтекло почти цяло денонощие. През деня имаше часове, когато времето сякаш летеше, и моменти, когато си мислех, че шейсет минути са всъщност много часове, обаче времето сякаш бе спряло през нощта, която ми се струваше безкрайна, дори след изгрев слънце.
Изкашлях черна храчка в почернялата си носна кърпа и я пъхнах в джоба си.
Поради естеството на занаята си бях разбрал какво става още преди да се е случило, обаче повечето хора наоколо, включително от спасителните групи и двете ченгета с мен, смятаха, че е злополука. Когато в 09:03 вторият самолет се блъсна в Южния небостъргач, всички разбраха невероятното.
Бях прекарал първите часове след удара в търсене на Кейт, но когато проумях мащабите на трагедията и жертвите, просто търсих оцелели сред тлеещите развалини.
Спомних си последното съобщение по радиостанцията от едното ченге: „Двамата цивилни с четиримата полицаи са вътре“.
Бях се опитвал да се свържа с Кейт по мобифона си, обаче всички мобифони угаснаха и продължаваха да мълчат.
От 06:30 тая сутрин, когато бях напуснал останките на Северния небостъргач, не бяха открити оцелели и не се очакваше да има повече.
Колкото и нереално да ми се струваше на самото място, пътят до вкъщи беше още по-нереален. Улиците пустееха и малкото минувачи изглеждаха като в шок. Намерих такси на двайсетина преки северно от руините и шофьорът, казваше се Мохамед, се разплака още щом ме видя и плака по целия път до източна Седемдесет и втора улица. Портиерът Алфред също се разплака, когато слязох от колата.
Пак погледнах издигащия се дим и за пръв път усетих, че по мръсното ми лице се стичат сълзи.
Смътно си спомням как се качих с асансьора заедно с Алфред, който имаше ключ, спомням си, че влязох в апартамента. След почти двумесечно отсъствие той ми изглеждаше непознат. Останах няколко секунди на прага в опит да определя защо съм там и какво да направя. После се запътих към балконската врата, защото виждах черния дим навън и той ме привличаше, тъй като ми беше по-познат от дома ми.
Докато прекосявах дневната, нещо на дивана — одеяло — привлече вниманието ми и се приближих. Коленичих до Кейт, която спеше, здраво увита в одеялото, покриващо всичко освен измазаното й с черни сажди лице и едната й ръка, отпусната върху гърдите й. В дланта си стискаше мобифона си.
Не я събудих, но дълго я гледах.
Оставих я да спи на дивана и излязох на балкона.
Вратата зад мен се отвори и се обърнах. Спогледахме се, после направихме няколко колебливи крачки един към друг, буквално паднахме в разтворените си обятия и заплакахме.
Сънено седяхме на двата стола на балкона и се взирахме в мрака, който обгръщаше Южен Манхатън, пристанището и Статуята на свободата. Не летяха самолети, не звъняха телефони, не пищяха клаксони и по улиците почти не се мяркаше жива душа.
В тоя момент човек трудно можеше да осъзнае мащабите на нещастието и никой от нас двамата не бе гледал, нито слушал новини, защото бяхме присъствали там, където се случваха новините, и освен няколкото радиоапарати и прекалено многото слухове, знаехме по-малко от жителите на най-далечните краища на Щатите. Накрая, макар да знаех отговора, попитах Кейт:
— Ами Джил?
Тя помълча няколко секунди.
— Аз първа стигнах до експресния асансьор за „Прозорците“ и реших да я изчакам… тя влезе във фоайето с полицай Алварес и още един… Качих ги в асансьора… после реших да те почакам…