— Много. Щях да видя сиянието, осветяващо тъмния хоризонт, даже ракетата да е била изстреляна на двайсет-трийсет километра от мен.
— Обаче не сте го видели?
— Честно казано, не знам какво първо привлече вниманието ми — проблясъкът от изстрелването или червено-оранжевата светлина, издигаща се от хоризонта.
— Чухте ли нещо?
— Не. Изстрелването на ракета не е чак толкова шумно, особено от разстояние, когато вятърът духа към изходната точка.
— Ясно. И на каква височина беше обектът, когато го забелязахте като издигаща се светлина?
— Не мога да определя, освен ако не знам разстоянието. Височината е резултат от разстоянието и ъгъла от хоризонта. Елементарна тригонометрия.
— Ясно. — Тук бях малко извън стихията си, обаче методите за водене на разпит си оставаха същите. — Предположете тогава.
Той се замисли за миг.
— Между четиристотин и петдесет и шестстотин метра над водата. Това първоначално впечатление се затвърди, докато наблюдавах издигането й, и тогава имах възможност да получа представа за скоростта и траекторията й. Издигаше се по права линия, а не по дъга, с дребни зигзаговидни корекции на курса, после прихвана целта и зави.
— Гледали ли сте анимационната възстановка на случилото се, която направиха в ЦРУ?
— Да. Имам копие.
— Хм, и аз трябва да си намеря. Както и да е, според анимацията парите в главния резервоар изведнъж са експлодирали поради късо съединение. Нали така? И светлината, която са видели всички очевидци, е била струя горящо гориво от пробития страничен резервоар, стичаща се от самолета — а не издигаща се светлина. С други думи, хората мислено са обърнали нещата. Чули взрива преди да го видят, погледнали нагоре и сбъркали струята горящо гориво с издигаща се ракета. Какво мислите?
Спрък ме погледна и вдигна палец.
— Натам е нагоре, нали така?
— Когато проверих за последен път — потвърдих. — Другата възможност, също представена в оная анимация, е самолетът да е продължил да се издига няколко хиляди метра и очевидците да са видели издигащия се самолет, който за хората на земята е приличал на издигаща се светлина от ракета. Какво мислите за това?
— Мисля, че правя разлика между ускоряваща и издигаща се светлина, оставяща диря бял дим, и горящ самолет в последните мигове преди да се взриви. Виждал съм и двете.
Хрумна ми смущаващата мисъл, че специален агент Мейфилд се е справила по-добре от мен с разпита на капитан Спрък.
— Общо взето същите показания ли дадохте на госпожа Мейфилд?
— Да.
— Тя точни въпроси ли ви задаваше?
Изражението му показваше, че смята въпроса ми за глупав, обаче отговори любезно.
— Да. Повече от час обсъждахме последователността на събитията. Тя каза, че пак ще ме потърси, и ме помоли да обмисля видяното и да й се обадя, ако си спомня нещо.
— И спомнихте ли си нещо?
— Не. На другия ден ме посетиха двама господа, агенти от ФБР, и ми съобщиха, че ще проведат допълнителен разговор с мен и че агент Мейфилд работи с други очевидци. Тя явно провеждаше предварителните разпити… според съобщенията по новините очевидците били между шестстотин и осемстотин и двеста от тях са видели издигащата се светлина. Другите са видели само експлозията.
— И аз четох тия новини. Та значи двамата господа… научихте ли имената им?
— Да. И пазя визитките им. — Спрък извади две визитни картички от джоба си и ми ги подаде. Включих настолната лампа и прочетох първата. „Лайъм Грифит“. Това ме поизненада, обаче не чак толкова много. Виж, втората вече ме смая. Беше на агент от ФБР, но с име на агент от ЦРУ — по-точно господин Тед Наш. С тоя джентълмен се запознахме около случая на Плъм Айлънд, после работихме заедно по случая с Асад Халил. Тед имаше цял куп досадни навици, обаче изпъкваха два от тях. Първо, носеше пълен джоб с визитки и служебни документи, представящи го като служител на съответната държавна институция, която отговаряше на целта или настроението му в момента. Вторият досаден навик бяха нескритите му заплахи да очисти моя милост винаги, щом го вбесях, което се случваше често. Във всеки случай с Тед бяхме оставили всичко това зад нас, главно защото беше мъртъв.
— Може ли да задържа визитките? — попитах капитан Спрък.
— Да. Госпожица Мейфилд каза, че мога да ви ги дам.
— Добре. Пазите ли и визитката на госпожа Мейфилд?
— Не. Господин Наш я взе.
— Нима? Добре, и за какво си приказваха с вас тия двама господа?
— Бяха изслушали записаните показания, които бях дал на госпожица Мейфилд, и казаха, че искат пак да ги обсъдим.
— Дадоха ли ви да подпишете транскрипцията на записаните ви показания?