— Не.
Крайно необичайно.
— Тия двама готини имаха ли касетофон?
— Да. Общо взето, искаха да повторя казаното предишния ден.
— И повторихте ли го?
— Да. Те се опитаха да открият противоречия между показанията ми пред тях и пред госпожица Мейфилд.
— И успяха ли?
— Не.
— Питаха ли ви за зрението ви?
— Няколко пъти. Имам отлично зрение, и тогава, и сега.
— Питаха ли ви дали пиете алкохол или взимате наркотици?
— Да. Отговорих им, че въпросът ме обижда. Не взимам наркотици и не плавам, когато съм пил.
— Аз пък пия само с други хора или когато съм сам — подхвърлих, за да облекча напрежението.
Минаха три секунди, докато загрее майтапа и се подсмихне.
— С други думи, опитали са се да опровергаят показанията ви — продължих.
— Предполагам. Казаха, че били длъжни да го направят, в случай че ме призоват като свидетел в съда.
— Така е. И как свърши разпитът?
— Казаха, че пак щели да ме потърсят, и настойчиво ме посъветваха дотогава да не правя никакви публични изявления пред медиите и изобщо пред никого. Съгласих се.
— Срещнахте ли се пак с тях?
— Да. След седмица. Придружаваше ги трети човек, когото представиха като господин Браун от Националната служба за безопасност на транспорта. Той не ми даде визитката си.
— За какво разговаряхте тоя път?
— За същото. Около час обсъждахме показанията ми — доста дълго за събитие, продължило по-малко от две минути. После ми съобщиха, че според тях експлозията била злополука, предизвикана от механична повреда.
— Каква механична повреда?
— Не казаха и аз не попитах.
— Защо?
— Знам какво видях.
— Ясно. Значи твърдите, че нещата, които сте видели — издигащата се светлина и последвалата експлозия — са свързани.
— Никога не съм твърдял такова нещо.
— Оценявам, че се придържате към фактите. В такъв случай е възможно издигащата се светлина и взривът на самолета да са съвпадение.
— Невероятно съвпадение.
— И все пак би могло. Та как свършихте с ония господа?
— По онова време вече имах свои въпроси. Попитах ги за радарни прихващания, други очевидци, военни маневри в океана онази вечер…
— Какви военни маневри?
— Съобщиха всичко по новините. В океана има военна зона от няколко хиляди квадратни километра, в която онази вечер разиграли бойни игри.
— Да, спомням си. И господата отговориха ли на въпросите ви?
— Не. Казаха, че нямали право да обсъждат нищо за случая, докато течало следствието.
— Любезно ли ви отрязаха?
— Любезно, но твърдо. Онзи Наш обаче не беше любезен. Държеше се…
— Снизходително ли? — подсказах му. — Нахакано? Калташки?
— Нещо такова.
Това беше моят Тед. Само Тед Наш можеше да се опита да накара един възпитаник на Анаполис и ветеран изтребител да се почувства некадърник.
— Все пак как свърши разговорът? — пак попитах.
— Отново ме предупредиха да не правя публични изявления и казаха, че щели да поддържат връзка.
— Потърсиха ли ви пак?
— Не.
— Басирам се, че ако бяхте направили публично изявление, тутакси щяха да ви дойдат на гости.
— Те бяха наясно, че в моето положение — като офицер в активен запас — ще изпълня желанието на властите.
Кимнах.
— И с това ли приключихте? — попитах. — Искам да кажа, не си ли задавахте въпроси?
— Ами… реших, че следствието ще продължи и ако имат нужда от мен, ще ме потърсят. Имаше страшно много други очевидци… и после започнаха да вадят частите от самолета и да ги сглобяват в Калвъртън… Мислех, че имат напредък… Агентите от ФБР разпитваха всички наоколо за подозрителни личности, хора, които са излизали в морето онази вечер, проверяваха миналото на жертвите… Следях всичко по новините… беше мащабно следствие… затова чаках. И продължавам да чакам.
— Следствието е приключено — осведомих го. — Повече никой няма да ви потърси.
— Научих от жена ви. А сега и от вас.
— Нищо подобно. Той кимна.
— През годините се изкушавах да се обадя на Наш или Грифит.
— Тед Наш е мъртъв.
Това го изненада, но Спрък не отговори. Прибавих:
— И ако бях на ваше място, нямаше да се обадя на Лайъм Грифит.
Той пак кимна. Изправих се.
— Излизам навън. Можете да си тръгнете или да дойдете с мен. Излязох на балкона и се опрях на парапета с гръб към вратата.
Винаги е полезно да дадеш на добронамерения свидетел кратка почивка и възможност да обмисли в какво се забърква. Това беше възможност и за мен да помисля в какво се забърквам.
7.
Вятърът се беше усилил и температурата спадаше. Чух вратата зад мен да се отваря и без да се обръщам, попитах капитан Спрък: