— Хм… да, само че това не е важно. Следствието е приключено и няма да го възобновят даже заради изключително правдоподобна теория. Някой трябва да получи убедителни доказателства, за да прати пак водолазите и драгите в морето.
— Нямам други доказателства освен очите си.
— Ясно. — След като вече беше в запаса, капитан Спрък сигурно имаше прекалено много свободно време на разположение. — Женен ли сте?
— Да.
— Какво мисли жена ви?
— Че съм направил всичко по силите си. Знаете ли колко мъчително е това?
— Не, обяснете ми.
— Щяхте да разберете, ако бяхте видели каквото видях аз.
— Сигурно. Знаете ли, струва ми се, че повечето хора, които са видели каквото сте видели вие, са продължили нормалния си живот.
— Нищо не би ми се искало повече. Обаче това ме измъчва много.
— Мисля, че го взимате лично, господин капитан, и сте бесен, защото сте абсолютно убеден в правотата си, а може би за пръв път в живота ви никой не ви взима на сериозно.
Капитан Спрък не отговори. Погледнах си часовника.
— Е, благодаря, че отделихте време да разговаряте с мен. Може ли да ви се обадя, ако имам нови въпроси или ми хрумне нещо?
— Да.
— Между другото, чували ли сте за организацията ОНРП?
— Разбира се.
— Членувате ли в нея?
— Не.
— Защо?
— Не са ме канили.
— Защо?
— Казах ви — не съм давал публични изявления. Ако го бях направил, нямаше да ме оставят на мира.
— Кои?
— И ОНРП, и ФБР.
— Абсолютно.
— Не търся известност, господин Кори. Търся истината. И справедливостта. Предполагам, че и вие търсите същото.
— Да… хм, истината и справедливостта са хубаво нещо. Обаче е по-трудно да ги намериш, отколкото ракета на океанското дъно.
Той не отговори и аз го попитах:
— Готов ли сте да дадете официални показания?
— От пет години чакам.
Ръкувахме се и аз тръгнах към вратата на наблюдателницата. По средата на пътя спрях, обърнах се и му напомних:
— Изобщо не сме се срещали.
8.
Кейт седеше в джипа. Разговаряше по мобифона си. Чух я да казва:
— Трябва да затварям. Утре пак ще се чуем. Качих се.
— Кой беше?
— Дженифър Лупо. От службата. Запалих колата и потеглих към портала.
— Как мина? — попита тя.
— Интересно.
Известно време пътувахме в мълчание по тъмния тесен път.
— Накъде? — наруших тишината.
— Към Калвъртън.
Погледнах часовника на таблото. Наближаваше единайсет.
— Това най-последната спирка ли е?
— Да.
Поехме към Калвъртън, градче на северния бряг на Лонг Айлънд, бивша база на военновъздушните и военноморските сили, където през 1996-а бяха сглобили останките от боинга на ТУЕ. Не бях сигурен защо трябва да видя това, обаче реших, че е необходимо.
Включих радиото на канал с ретро музика и чух Джони Матис да пее „Дванайсети от вечността“. Страхотно парче, страхотен глас.
Има моменти, когато искам да водя нормален живот — да не нося патлак, служебна карта и отговорност. След като напуснах нюйоркската полиция при извънредни обстоятелства, можех и трябваше да изляза от сферата на органите на закона. Обаче моят глупав бивш партньор Дом Фанели ме зариби за Контратерористичната спецчаст.
Отначало го възприемах като преход към цивилния живот. Искам да кажа, от полицията ми липсваха само приятелите ми, бойните другари и така нататък. А в КТС нямаше такива неща. Феберейците са странни хора. Изключвам присъстващите.
И докато съм на тая тема, връзката ми със специален агент Мейфилд се роди и разви в кипежа на безспорно важната работа, която вършим. Затова се питах дали бракът ни ще просъществува, ако се хвана на работа на рибарски кораб, докато тя продължава да лови терористи.
За тоя месец ми стигаше толкова самоанализа. Превключих мисловните си предавки на по-непосредствени грижи.
И двамата знаехме, че сме прекосили границата между законното следствие и незаконното навиране на носа. Можехме да спрем и сигурно щеше да ни се размине, въпреки онова, което бяхме направили след панихидата. Обаче ако идехме в Калвъртън и намислехме да продължим по тоя път, щяхме да останем безработни и да ни подведат под отговорност.
— Той спомена ли, че Лайъм Грифит и Тед Наш са го разпитвали повторно? — попита Кейт.
Кимнах.
— Показанията му сториха ли ти се убедителни?
— Имал е пет години, за да работи върху тях.
— Имаше само шестнайсет часа да работи върху тях, преди да го разпитам, и още беше потресен. И успя да ме убеди. — Тя помълча и добави: — Разпитах още единайсет очевидци. Всички общо взето потвърждаваха показанията си и нито един от тях не познаваше другите.