— Да. Наясно съм с това.
Ретростанцията въртеше парчета, които ме връщаха към танците в гимназията и горещите летни вечери по нюйоркските улици и тротоари във времето преди детекторите за метал по летищата, във времето преди хора, наречени терористи, да започнат да свалят самолети от небето. Време, когато единствената заплаха за Америка беше адски далечна.
— Може ли да го изключа? — попита Кейт и завъртя бутона на радиото. — На няколко километра оттук е Националната лаборатория „Брукхейвън“. Циклотрони, линейни ускорители, лазерни оръжия и елементарни частици.
— От лабораторията нататък ми е като в мъгла.
— Има теория, по-точно подозрение, че онази нощ тази лаборатория е правила експерименти с плазмогенериращо устройство — лъч на смъртта — и че това е била издигащата се светлина, която е свалила боинга на ТУЕ.
— Ами тогава да се отбием и да ги попитаме. В колко затварят? Както обикновено, тя не ми обърна внимание и продължи:
— Има седем основни теории. Искаш ли да чуеш теорията за подводния метанов мехур?
Яви ми се смущаващият образ на китове, които си палят пръдните в подводна съблекалня.
— Може би по-късно.
Кейт ме насочи по път, който водеше до голям портал. Дежурният ни спря и също като в базата на бреговата охрана, без да ми обръща внимание, провери служебната карта на Кейт и ни пусна да минем.
Озовахме се в обширно оградено пространство, почти без дървета, тук-там с няколко големи сгради от промишлен тип, много прожектори и поне две дълги бетонни писти.
В огледалото видях, че дежурният говори по мобифон или уоки-токи. Попитах Кейт:
— Помниш ли оня епизод от „Досиетата Х“, в който Мълдър и Скъли влизат в секретна база и…
— Не искам да слушам за „Досиетата Х“. Животът не е епизод от „Досиетата Х“.
— Моят е.
— Обещай ми поне една година да не правиш аналогии с епизоди от „Досиетата Х“.
— Виж сега, ти повдигна въпроса за плазмения лъч на смъртта и метановия мехур.
— Сега завий надясно. Спри при онзи хангар.
Спрях джипа пред малък вход до огромна плъзгаща се врата на грамаден самолетен хангар и попитах:
— Как влязохме през портала?
— Имахме нужните документи.
— Опитай пак.
Тя помълча, после отвърна:
— Явно всичко е уредено предварително.
— От кого?
— Някои хора… по високите етажи на властта не са доволни от официалната версия за събитията.
— Нещо като нелегално движение ли? Тайна организация?
— Просто хора.
— Имат ли си тайно ръкостискане? Кейт отвори вратата и понечи да слезе.
— Чакай.
Тя се обърна към мен.
— Да не членуваш в оная организация ОНРП?
— Не. Не членувам в никаква друга организация освен Федералното бюро за разследване.
— Преди малко каза нещо друго.
— Това не е организация. Няма име. Но ако имаше, щеше да се казва „Хора, които вярват на двеста очевидци“. — Кейт ме погледна. — Идваш ли?
Угасих мотора, изключих фаровете и я последвах.
Над малкия вход имаше лампа, която осветяваше надписа ЗАБРАНЕНО ЗА ВЪНШНИ ЛИЦА.
Тя натисна бравата, сякаш знаеше, че е отключено, и влязохме в огромния хангар, чийто полиран дъсчен под му придаваше вид на физкултурен салон. Предната половина тънеше в мрак. Отзад обаче имаше редици флуоресцентни лампи. Под тях видях възстановения боинг 747 на Транс Уърлд Еърлайнс.
— Тук Груман е построил изтребителя Еф четиринайсет, затова мястото беше подходящо за възстановяването на боинга.
Мълчаливо стояхме в мрака и се взирахме в самолета. Навярно за пръв път в живота си бях изгубил дар слово.
Белият корпус лъщеше на светлината и по разкъсания алуминий на левия борд се четяха червените букви АНС УЪР.
Предната част и пилотската кабина бяха отделени от основната част на корпуса, крилете лежаха върху полирания дъсчен под на хангара, опашката беше отдясно, също отделно от корпуса. Така се бе разбил самолетът.
По пода бяха опънати огромни брезенти, върху които имаше купчини и плетеници от кабели и други останки, чийто вид не можех да определя.
— Помещението е толкова голямо, че хората се придвижваха с колела, за да не губят време — осведоми ме Кейт.
Бавно тръгнахме към трупа на гигантската машина.
Докато се приближавахме, видях, че стъклата на всички илюминатори са избити. Забелязах също, че отделните части от алуминиевия корпус са надлежно сглобени, някои огромни, колкото врата на плевник, други по-малки от чиния за хранене.
Най-пострадала беше средната част, където бе избухнал главният резервоар. В корпуса зееха големи дупки.
Спряхме на десетина метра от боинга. Макар и без колесниците, той беше висок колкото триетажна сграда.