— Получи ли повишение?
— Получих учтив, но твърд съвет да играя според екипните правила. Казаха ми, че по тази следа работели други агенти, докато аз трябвало да се огранича с разпитите на очевидци.
— Лесно ти се е разминало. Един от моите началници веднъж ме замери с преспапие.
— Ние сме малко по-фини. Във всеки случай схванах предупреждението и освен това разбрах, че съм се натъкнала на нещо.
— Тогава защо не тръгна по следата?
— Защото изпълних заповедта. Не чу ли какво ти казах?
— А, те само са те изпитвали, за да те видят каква си. Искали са да им заявиш, че няма да се откажеш.
— Да бе, как пък не! — Тя се замисли за миг. — По онова време само направих логичното предположение, че ако от това излезе нещо, резултатът ще е във формата на докладна записка, последвана от пресконференция. Преди пет години не мислех за заговори или засекретявания.
— Обаче сега мислиш.
Кейт остави забележката ми без отговор.
— Този случай дълбоко въздейства на всички участници в следствието, но знам, че агентите, които разпитваха очевидците, преживяха още нещо — продължи тя. — Ние разговаряхме с хората, които са видели катастрофата, и над двеста от тях описаха нещо, което смятаха за ракета. Никой от нас не можеше да съгласува чутото от очевидците с окончателното заключение или анимацията на ЦРУ. — Кейт прибави: — Шефовете на КТС имаха проблеми с хората, които провеждаха разпитите, и аз не бях единствената привикана в онзи кабинет.
— Интересно. Как провеждахте разпитите? — попитах аз.
— Отначало беше пълен хаос. За двайсет и четири часа стотици служители от Нюйоркското полицейско управление и ФБР бяха закарани от Манхатън в източния край на Лонг Айлънд. В тамошните хотели нямаше достатъчно места, затова някои агенти спяха в колите си, базите на бреговата охрана се използваха като общежития. Две нощи спах в един от кабинетите в базата „Моричес“ с още четири жени, после ми намериха хотелска стая с друга агентка от Бюрото.
— Коя?
— Не ме разпитвай за имената на хората, с които съм работила. Всъщност не ме интересуваха имената на агенти, които и без това нямаше да разговарят с мен, обаче ченгетата от полицията щяха да се отнесат с разбиране.
— Работила ли си лично с някой от полицията?
— Отначало с неколцина. Имаше над седемстотин надеждни свидетели и стотина, от които едва ли щяхме да измъкнем нещо. И отначало не можехме да определим кои са видели издигаща се светлина и кои — само експлозията. Впоследствие групирахме свидетелите по надеждност и съответния аспект на катастрофата, който са видели. След няколко дни имахме над двеста очевидци, които твърдяха, че са наблюдавали издигаща се светлина.
— Това ли бяха свидетелите, които разпита ФБР?
— Да. Но в първоначалната суматоха Нюйоркското полицейско управление работи с много от надеждните свидетели, а ФБР — с много от другите.
— Ужасно разпределение.
Тя не обърна внимание на забележката ми и продължи:
— Решихме този проблем и свидетелите, които бяха видели издигащата се светлина, бяха разпитвани само от ФБР. После избрани свидетели, двайсетина души, които категорично заявяваха, че светлината се е издигнала от океана, като капитан Спрък, бяха предадени на по-висш ешелон от Бюрото.
— И от ЦРУ. Като Тед Наш.
— Очевидно.
— Някой от тия свидетели беше ли сполетян от злополука?
Кейт се усмихна.
— Нито един.
— Е, край на теорията ми.
Замислих се и проумях нещо, което бях установил от личен опит и наблюдения: детективите от полицейското управление, които работеха в Контратерористичната спецчаст, получаваха голяма част от подготвителната работа. И винаги щом се натъкнеха на нещо, го предаваха на агент от ФБР. Така беше богоугодно.
— Басирам се, че хората, които са провеждали разпитите, и от полицията, и от Бюрото, които лично са разговаряли с хората, видели издигащата се светлина, са в ядрото на групата на невярващите, че е било злополука.
— Не съществува такава група — възрази Кейт, стана и отиде в спалнята да се облече за работа.
Допих кафето си и я последвах.
Сложих си деветмилиметровия глок, който си е лично мой и е копие на стария ми полицейски патлак. Кейт закопча кобура на своя глок, който е четирийсеткалибров феберейски модел. Нейният е по-голям от моя, обаче аз съм адски точен пич и това не ме смущава особено.
Облякохме си саката, тя си взе куфарчето, аз измъкнах спортните страници на „Поуст“ и излязохме от апартамента.
Представих си как шестима от ОСО на Федерал Плаза кършат пръсти в очакване на появата ни.