Говориха още няколко души и в далечината чувах плисъка на вълните.
Духовници от различни религии прочетоха молитви, някои се разплакаха и Кейт ме стисна за ръката. Погледнах я и видях, че по бузите й се стичат сълзи.
Един равин каза на мъртвите:
— И ние все още се удивляваме, че тези хора, макар и покойници от много години, толкова дълго остават невероятно красиви.
Друг оратор, мъж, изгубил жена си и сина си, говори за всички изгубени деца, съпруги и съпрузи, за семействата, които бяха пътували заедно, братята и сестрите, бащите и майките, повечето от които не се познавали помежду си, ала сега за вечни времена били заедно в рая.
Последен говори един протестантски свещеник, който прочете заедно с всички присъстващи псалм 22: „Да тръгна и по долината на смъртната сянка…“
Полицейски гайдари по шотландски полички изпълниха „Велика милост“ и панихидата в палатката свърши.
После, тъй като го бяха правили години наред, без някой да им каже, всички се запътиха към водата.
Двамата с Кейт ги последвахме.
На брега роднините на жертвите запалиха по свещичка за всеки от двеста и трийсетимата и пламъчетата замъждукаха край морето.
В 20:31, точния час на катастрофата, роднините се хванаха за ръце. Хеликоптер на бреговата охрана насочи прожектор към океана и моряците на един катер хвърлиха венци във водата, където лъчът осветяваше вълните.
Някои роднини коленичиха, други нагазиха в морето и почти всички хвърлиха цветя в прибоя. Хората започнаха да се прегръщат.
Съпричастието и чувствителността не са сред силните ми страни, обаче тая сцена на споделена скръб и утеха проникна през закоравялата ми от смъртта черупка като топъл океански ветрец през мрежа против комари.
Отделни групички хора започнаха да се отдалечават от плажа и ние с Кейт се запътихме обратно към палатката.
Забелязах кмета Руди Джулиани и неколцина местни политици и нюйоркски градски съветници, които лесно се разпознаваха заради съпровождащите ги репортери, настояващи за кратки изявления. Чух един журналист да пита Руди: „Господин кмете, все още ли смятате, че това е бил терористичен акт?“, на което господин Джулиани отговори: „Без коментар“.
Кейт видя двама души, които познаваше, извини се и отиде да поговори с тях.
Застанах на дъсчената пътека до палатката и се загледах в хората, изкачващи се от брега, където продължаваха да горят свещичките. Хеликоптерът и катерът си бяха заминали, но на плажа оставаха неколцина души, някои все още нагазили във водата и отправили взор към морето. Други стояха на групички и разговаряха, прегръщаха се и плачеха. На хората явно им беше трудно да си тръгнат от тоя плаж, толкова близо до мястото, където близките им бяха паднали от лятното небе в красивия океан.
Не бях съвсем сигурен защо съм там, обаче усещането определено правеше тая петгодишна трагедия по-малко теоретична и по-истинска. И тъкмо затова, предполагам, Кейт ме беше поканила да я придружа — това бе част от нейното минало и тя искаше да разбера тая нейна частица. Или пък си беше наумила нещо друго.
В ежедневието Кейт Мейфилд е също толкова емоционална, колкото мен, с други думи, не много. Обаче тая трагедия явно й бе въздействала лично и подозирах, че професионално я дразни. Също като всички останали тая вечер, тя не знаеше дали жали за жертви на злополука, или на масово убийство. В момента това навярно нямаше значение, но в крайна сметка имаше — и за живите, и за мъртвите. А и за страната.
Докато чаках Кейт, към мен се приближи мъж на средна възраст по спортен панталон и риза.
— Джон Кори — не попита, а каза той.
— Не — възразих, — вие не сте Джон Кори. Аз съм Джон Кори.
— Точно това имах предвид. — И без да ми подаде ръка, се представи: — Аз съм специален агент Лайъм Грифит. Работим на едно и също място.
Изглеждаше ми малко познат, обаче всъщност всички агенти от ФБР ми се струват еднакви, даже жените.
— Какво ви води насам? — попита ме Грифит.
— А вас какво ви води насам, Лайъм?
— Аз пръв попитах.
— Това официален въпрос ли е?
Господин Грифит усети словесното ми капанче.
— Тук съм като частно лице.
— И аз.
Той се озърна наоколо.
— Предполагам, че сте тук с жена си.
— Логично предположение.
Известно време двамата помълчахме и се гледахме. Обичам го това мъжкарско надглеждане и много ме бива. Накрая Грифит не издържа.
— Жена ви, както може би ви е казвала, така и не остана удовлетворена от окончателното заключение на това следствие.