Искам да кажа, не ми плащаха за това и имах нужда от нематериална награда. Общо взето, исках да го навра в гъза на Кьоних, докато стигне до намазаната му с гел коса. И на Лайъм Грифит. И за миг ми се прииска Тед Наш да е жив, за да мога да го навра и в неговия задник.
Часовникът на таблото показваше девет и десет и се зачудих колко ли е часът в Дар ес Салам. Всъщност точно колкото в Йемен, тоест в малките часове на нощта. Представих си как моето ангелче спи в тризвезден хотел с изглед към Индийския океан. Веднъж ми бе пратила следния имейл: „Тук е невероятно красиво, Джон, ще ми се да си при мен“. Като че ли беше моя идея да замина за Йемен.
Всъщност разбирах, че тя ми липсва повече, отколкото си бях мислил. Искрено бях щастлив, че са я пратили на прилично място, а не в Йемен, който, ако още не съм го споменал, смърдеше.
Да, бях преживял моменти, в които ми се бе искало тя да е в Йемен, а аз да съм на Бахамите, обаче тия настроения ме бяха напускали скоро, за да бъдат заменени от нежни мисли за предстоящата ни среща.
Продължих на север по магистралата с около сто и четирийсет километра в час. Бях уморен, обаче внимавах.
Разбирах, че е възможно в хотел „Бейвю“ да ме очаква ситуация, в резултат на която господин Роузънтал да се чеше по главата и да се пита къде са се дянали ония квитанции.
Вече пътувах по Мантокската магистрала на Лонг Айлънд и наближавах Уестхамптън Бийч. Беше дванайсет и половина и от океана и заливите се кълбеше рядка мъгла.
Радиото ми хващаше кънектикътски сигнали и по някаква станция предаваха „Травиата“. Не го разправям наляво и надясно, обаче с Дом Фанели сме водили гаджета на опера, защото той получава безплатни билети. Предполагах, че ще стигна в хотел „Бейвю“ горе-долу по времето, когато запее дебелата дама.
Когато паркирах пред входа на рецепцията, дебелата дама пееше „Parigi, o cara“. Изчаках я да свърши и да падне мъртва, което тя и стори, после угасих мотора и влязох в хотела.
Денят на труда беше минал и в тоя делничен ден във фоайето цареше тишина. Вратите на бара бяха затворени, което ме разочарова.
Беше дежурен моят любимец Питър, затова прескочих формалностите.
— Трябва да говоря с господин Роузънтал.
Той си погледна часовника, както правят хората, за да подчертаят нещо тъпо, свързано с времето.
— Наближава един след полунощ, господине — осведоми ме младежът.
— Знаеш ли колко е часът в Йемен? Ще ти кажа. Сега е осем сутринта. Време за работа. Обади му се.
— Но… толкова ли е спешно?
— Иначе щях ли да съм тук? Обади му се.
— Добре. — Той вдигна слушалката и набра номера на Лесли Роузънтал.
— Имаш ли ключове за мазето? — попитах го.
— Не, господине. Само господин Роузънтал има. — Някой отсреща му отговори. — Господин Роузънтал? Много извинявайте, че ви смущавам в този час… Не, нищо не се е случило… но господин…
— Кори.
— Господин Кори от ФБР пак е тук и иска да разговаря с… Да, господине, мисля, че знае колко е часът.
— Един и пет е — услужливо се намесих аз. — Дай ми телефона. Взех му слушалката.
— Наистина се извинявам, че ви звъня в тоя час, обаче се появи нещо спешно.
— Какво се е появило? — със смесица от сънливост и овладяно раздразнение попита господин Роузънтал.
— Трябва да вляза в архива. Моля, донесете си ключовете.
Последва кратко мълчание.
— Не можете ли да почакате до сутринта?
— Боя се, че не. — И за да го успокоя, прибавих: — Това няма нищо общо с назначаването на незаконно пребиваващи чужденци.
Отново мълчание, после:
— Добре… Живея на двайсетина минути от хотела… Трябва да се облека…
— Благодаря ви за разбирането — прекъснах го аз, затворих и се обърнах към Питър: — Нямам нищо против една кола.
— Ще ви донеса от бара — отвърна младежът.
— Мерси. Сипи вътре и един скоч и прескочи колата.
— Господине?
— Дюърс, догоре.
— Ясно.
Той отключи вратите на бара и изчезна вътре. Отидох при вратата на библиотеката и надникнах през стъклото. Беше тъмно и не видях почти нищо.
Питър се върна с ниска чаша скоч върху поднос. Взех я и казах:
— Пиши го на сметката на моята стая.
— При нас ли възнамерявате да пренощувате?
— Да. В стая двеста и три.
Той мина зад рецепцията, поигра си с компютъра и съобщи:
— Имате късмет. Свободна е.
Тъй като не загряваше, го светнах:
— Ти имаш късмет, че не се налага да изриташ някого.
— Разбирам, господине.
Разклатих скоча и отпих една глътка. След почти сух месец имаше вкус на йод. Такъв ли беше истинският му вкус? Оставих го на една масичка и попитах Питър: